Христо Пощаков - Приключения в Дарвил

— Виж го ти хитрецът! — възкликна Шелдън — Подсигурил се е с автономен генератор!

— Трябваше да се очаква — рече Дрейтън. — Продължавайте! Нямаме повече време за губене.

Инспекторът се отправи към роботите и нареди нещо. Те измъкнаха две сгъваеми стълби и се покатериха върху тях. От манипулаторите им се подадоха остри фрезери и започнаха да разрязват пантите на вратата. Стигнаха до задвижващия механизъм, прерязаха и него, после се смъкнаха по стълбите, за да довършат работата си в долната й част.

— Ако я бяхме взривили, щеше да бъде по-внушително — отбеляза федералният агент, — но така е по-безопасно. Впрочем, да се дръпнем настрани, тя всеки момент ще падне.

И тя наистина падна, ала миг след сгромолясването й, роботите, които си бяха свършили работата, застинаха неподвижно. По лицата им се стичаха сълзи от разтопен метал, а на мястото на окулярите им зееха празни дупки.

— Копеле мръсно! — изруга инспекторът. — Подсигурил се е с лазерна защита.

— Е, няма как — въздъхна Дрейтън. — Ще се наложи да повредим къщичката му. Започвайте! Инспекторе, смятам, че тази висока сграда на две преки от нас е подходяща за ръководене на операцията. Изглежда недосегаема за лазерната защита и притежава удобни пунктове за наблюдение. Изпратете някой робот, който от там да ръководи действията на останалите, а ние засега ще се дръпнем настрани, за да видим какво ще постигнем.

Изминаха десетина минути. Роботите извадиха от камионетката няколко миномета и ги разположиха край оградата, после регулираха мерниците им, отвориха сандъчетата с боеприпаси и застинаха в пози на очакване.

Първият залп беше впечатляваш. Хенри неволно си помисли, че присъства на прожекцията на фантастичен филм в огромна холозала. Вторият залпа, изглежда, порази целта си, третият също. Но едва не десетия шумът на генератора в къщата стихна. Шелдън подаде знак и полицейските роботи се втурнаха през пролуката на падналата врата. Дочуха се нови гърмежи, последвани от няколко експлозии. После настъпи тишина.

— Дотук добре — отбеляза федералният агент. — Сигурно вече можем да си покажем носовете и да огледаме отвътре. Изпълнението на атаката бе примитивно, но свърши добра работа.

Полицейските роботи започнаха да се връщат през направения отвор. Един от тях се отправи към командния състав, връчи по пътя си на друг свой събрат базуката, която носеше, след това се спря. изпъна тяло, повдигна десния манипулатор към очните си лещи и рапортува на Шелдън:

— Докладва сержант Х-128. Задачата е изпълнена, врагът е унищожен.

— Свободен сте, сержант! — отвърна инспекторът. Наредете на двама от подчинените да ни придружат.

Хенри помисли, че сцената съдържаше донякъде комичен елемент, но после се сети за паническото си бягство по стълбите на СИМАКС и усмивката му изстина. По ирония на съдбата унищожаването на Джеймс Фърпоу бе ръководено от същото място.

— Да отидем да поразгледаме — предложи федералният агент и се насочи към пролуката в стената. — Изглежда, че вече няма опасност.

Четиримата тръгнаха по алеята в добре подредения двор. По пътя им се наложи да прескачат разкъсаните тела на няколко човекоподобни робота, които изглеждаха като този, който бе атакувал Хенри в дома му.

Бърлогата на Джеймс Фърпоу изглеждаше доста пострадала. Таванът й бе полусрутен, стъклата и щорите на прозорците зееха, стените бяха продупчени на много места. Входната врата беше отворена, но достъпът до нея се затрудняваше от купчина строителни отпадъци. Инспекторът нареди на полицейските роботи да ги почистят и след като се справиха с поставената задача, достъпът до вътрешността бе осигурен.

Огледът на стаите не показа нищо особено, по подовете се валяха части от счупени мебели, натрошени стъкла и парчета от стенни панели. Групата тръгна надолу и стигна до масивна метална врата, която препречваше пътя им към подземието.

— Заемете се с нея! — нареди Шелтън на роботите. — Стигнахме до последната защита. — Мисля, че по-добре ще бъде да изчакаме навън.

В момента, в който той се обърна, за да изпълни намерението си, вратата плавно се завъртя на пантите и откри широки стълби, които се губеха в мрака надолу.

— Що за чудо? — рече Дрейтън.

— Сигурно е отказала електронната блокировка, сградата е лишена от електроенергия предположи Франк. — Нареди на роботите да тръгнат напред и да осветяват пътя.

Металните полицаи запалиха прожекторите, монтирани в гърдите им, и малобройната група бавно започна да се придвижва напред. Дължината на подземния коридор вероятно превишаваше няколко пъти тази на построената над него къща. Пътят, по който се движеха, свърши и те се спряха пред нова врата. Тя също се оказа незаключена, роботите пристъпиха напред и прожекторите им осветиха голяма зала, в чието дъно се забелязваше бюро с кресло зад него, обхванато от кубичната рамка на холопроектор. Върху бюрото беше поставен персонален компютър, а извън рамката на проектора, на полица, прикрепена към стената, се намираха факс и видеофон. Край останалите стени бяха наредени различни съоръжения, някои от тях вече познати на Франк и Хенри от посещението им на двайсет и петия етаж в сградата на СИМАКС. Те предизвикваха неволни тръпки на отвращение.