Христо Пощаков - Обсадата

В пещерата беше приятно топло. През отворите в задната й част струеше мека светлина, съживяваше топлите тонове на стените и замираше в полумрака на страничните кухини. Отвън, откъм основата на отвесния скат, долитаха привични шумове и миризми, но те не унищожаваха боязливите привидения на страха, които все по-често се мяркаха около забарикадирания с тежки предмети вход.

Мел се приближи към един от отворите, вгледа се в острите израстъци, стърчащи по краищата му и се замисли. Вече трети ден белите кожи се мъчеха да се вмъкнат при него, ставаше все по-опасно. Несъмнено щяха да го убият, за да заграбят вълшебния зелен прах, скрит в тайна цепнатина на пода.

Той пазеше и изчакваше. Измененото усещане за време бавно запълзя по гънките на мозъка му, стигна до центъра за жажда и го принуди да се запъти към страничната кухина, където в малката ниша се събираше животворна течност. Там се намираше и студената синя дупка, съхранила остатъците от храната му.

Мел се напи, обърса с ръка брадата си, седна на пода и продължи да разсъждава. Белите кожи бяха хитри, но не по-хитри от него. Трудно щяха да го излъжат — лъскавата тояга издаваше силен шум и ги плашеше. Когато я чуха за първи път — избягаха. След това се завърнаха и веднага стана ясно: продължаваха да кроят планове как да си разчистят сметките с него.

Имаше още време, достатъчно, безкрайно много време — забавено, деформирано, собствено и чудесно! Той пропълзя до цепнатината, извади кесията с вълшебен зелен прах, пъхна носа си в нея и смръкна с блаженство. Във въздуха заиграха розови точици, после приятни гласове му прошепнаха: „Не се предавай, не си по-глупав от тях!“.

Защо ли го убеждаваха в нещо, което отдавна беше решил да направи? Нека мърморят добрите духове, нали за това ги бива — да дават съвети?

Мел се отпусна и в тялото му заигра весела кръв. Усети прилив на бодрост, светът стана негов… Дори ако поискаше, щеше да го повдигне с косматите си ръце! Всичко изглеждаше толкова хубаво, толкова приятно…

Часоветеe минаваха, а белите кожи мълчаха. Острият пристъп на глад наруши блаженството му и го довлече до студената синя дупка. Бръкна във вътрешността й, след това инстинктивно задъвка изваденото. Гласовете бяха замлъкнали, непостоянството им го бе оставило насаме със себе си. Мисълта за упорството на белите кожи отново го правеше нервен и нарушаваше чувството за комфорт. Може би те искаха да заграбят не само вълшебния зелен прах, но и пещерата му? Нямат ли си свои, дявол да ги вземе! Изводът беше единствен: белите кожи са лоши същества и не трябва да им отстъпва!

Сетивата му внезапно се изостриха от появата на остър, едновременно равномерен шум. Ръката му се плъзна по гладкия корем на лъскавата тояга и в пещерата прокънтяха гърмежи. Мел продължи да натиска хладния издатък, докато тя замлъкна. Погледна я уплашено и веднага разбра: проклетниците отвън я бяха омагьосали. В замътения му разсъдък се прокраднаха ненавист и безпокойство, с какво щеше да ги плаши за в бъдеще?

Шумът се засили. От пода надникна главата на бяло змийче, което разсърдено се въртеше. Опита се да го смачка, но то се впи в тока на обувката му, изяде част от него и едва след това се прибра. Отстрани се подаде главата на друго, той се отнесе с него по същия начин и скоро от двете дупки се разнесе недоволно свистене. Радостта от дребната победа над появилите се гадинки премина в странно опиянение, което зовеше към сън. Мел се отпусна и бързо премина в прегръдките му.

— Нещастният идиот — промърмори Пит, докато прибираше бормашините в пластмасовите им сандъчета. — Толкова работа ни създаде!

— Този е двайсет и петият за последния месец — отбеляза Джейсън. — Ако не ги измъкнеш от бърлогата им, накрая умират от глад. Защо ли ги спасяваме? И без това завинаги остават ненормални, с дегенерирала примитивна психика. Болниците са претъпкани с тях, вече няма къде да ги настаняват!

— Новият наркотик е лошо нещо, ненапразно го наричат „зелената чума“. Ако знаех кой го е синтезирал, бих му одрал кожата на живо!

Пит изплю дъвката с отвращение и се покатери на стълбичката. Издърпа тънките шлангове от отворите, пробити в тавана на помещението и ги подаде на Джейсън. Той ги намота, после с привично движение ги надяна върху бутилките с упоителен газ, поставени в количката.

— Останалото не е наша работа — добави Пит, докато я прибутваха към асансьора. — Само не разбирам защо тези нещастници изпитват панически ужас от санитари в бели престилки?