Христо Пощаков: Клопката

Градчето М. беше чисто и спретнато като повечето германски градчета. В него работеха и няколко дребни промишлени предприятия и каменни кариери, разположени в близост до минерални бани, чието обслужване и поддържане осигуряваше основния поминък на работоспособното население. Хотелиерството също носеше добри доходи. Жителите на градчето изглеждаха спокойни и носеха прилични дрехи, а лицата им бяха загладени и с добър вид. Но на фона на привидното благоденствие ставаха странни неща — от около месец безследно изчезваха хора. Полицията намираше захвърлени коли и празни апартаменти, а притежателите им повече не се появяваха. От страх да не урони туристическия престиж на М. местния вестник все още избягваше да прави публикации по въпроса. Броят на изчезналите нарастваше, атмосферата се нажежаваше, а шефът на полицията вече имаше неприятности с градските власти и спеше лошо.

Тези факти силно тревожеха и Рудолф Алтман — един от криминалните инспектори, заети с разследването на случаите, което за жалост досега не бе довело до определен резултат. Току-що беше пристигнало поредното съобщение, инспекторът бе събрал необходимия екип и се бе насочил към мястото на престъплението. Облегнат на предната седалка на колата до колегата си, който шофираше, той разсеяно наблюдаваше смяната на познатите улици.

След двайсетина минути те спряха пред стара и сива сграда, разположена в горните покрайнини на града. Рудолф измъкна от купето на колата почти двуметровото си тяло, стигна до високата дървена врата на входа пред него, огледа табелките на звънците и натисна най-долния. Работната група около него застина в очакване.

— Кого търсите? — прозвуча домофонът.

— Вие ли сте портиерът? Полиция.

— Един момент.

Дочуха се стъпки и скоро пред тях се появи възрастен мъж с посивели коси. Изглеждаше по-интелигентен, отколкото изискваше сегашното му социално положение. Той веднага прецени обстановката и ги покани да влязат.

— Готфрид Мюлер — представи се мъжът на инспектора и се здрависа с него. После направи същото и с останалите двама от екипа.

Той ги поведе към втория етаж, извади връзка ключове и отвори масивна врата — типична за сградите, строени след кризата, последвала първата световна война. Запали осветлението в коридора и ги въведе в просторно помещение, в което се намираха масичка с фотьойли около нея, цветен телевизор с музикална уредба под него, барче с напитки и чаши и няколко големи саксии с цветя. Подът беше застлан с персийски килим, в дъното на помещението се забелязваха две кресла с шахматна масичка между тях, поставени пред красива камина облицована с черен мрамор.

— Откъде притежавате ключ за жилщето? — попита по навик инспекторът.

— Вернер винаги ми го оставяше в период на отсъствие. Грижех се за цветята.

— Какво ви накара да ни повикате?

— Дългото му отсъствие, но най-вече съмнението, което се породи в мен. Той винаги ми казваше къде отива и кога ще се върне, а този път не спомена нищо. Само остави ключа и същевременно изглеждаше много напрегнат.

— Ако все пак се появи?

— Извинете, господин инспекторе, но имам вътрешното чувство, че това няма да стане.

— Какво знаете за Вернер Брюке?

— Беше търговски пътник, отдавна разведен. Знаех, че има две деца, които не се интересуваха особено от него. Почти всяка вечер гледаше телевизия, понякога играехме шах. Повечето пъти побеждаваше — беше член на местния шах-клуб. Рядко съм го виждал в женска компания, спомням си за две-три запознанства без траен характер. Веднъж седмично идваше чистачка. Доколкото зная, плащаше й добре. Това е всичко.

Мюлер замлъкна в очакване на нови въпроси, но за инспектора чутото бе достатъчно. Експертът по отпечатъци седеше на едно от креслата, беше привършил бързо с работата си и се прозяваше. Служебният фотограф се бе разположил в съседство с него и усърдно повтаряше прозявките му.

— Намерихте ли нещо интересно — обърна се Рудолф към експерта.

— Почти няма следи. Чистачката се е постарала да ги ликвидира. Останали са само по онова радиоапаратче, върху полицата на камината — посочи той черната кутийка с размер на длан.

— Изчезналият често ли го използваше? — насочи отново поглед инспектора към портиера.

— Вероятно при пътуванията. Никога не съм обръщал внимание. За какво друго? Тук се намира достатъчно добра музикална уредба.

— Интересно — промърмори Рудолф, обзет от скука. — Все пак ще го взема, ще ви оставя разписка.