Христо Пощаков - Клопката

Огледът на останалите помещения не доведе до нищо по-съществено. Полицейският екип безславно напусна мястото на съмнителното произшествие.

На следващият ден Рудолф Алтман посети шах-клуба. След проведените разговори установи, че единственото, което можеше да допринесе за следствието, бе фактът за честото партньорство на шах на Вернер с някой си Герхард Волхов. Впоследствие се оказа, че последният притежава полицейско досие, а по радиоапаратчето се намериха следи от неговите пръсти. Никой от присъстващите в шах-клуба не си спимняше дали Вернер Брюке го е носил със себе си, а вдигането на шум на това място не беше за предпочитане. Следователно двамата вероятно се бяха срещали някъде другаде. Започваше да става интересно, защото преди няколко седмици изоставената кола на Герхард Волхов бе намерена в близост до каменните кариери. От него нямаше и следа, той също мажеше да бъде записан в списъка на безследно изчезналите.

След разпита на свидетели новата предполагаема жертва се оказа бездетен вдовец, навиците му показваха учудващо сходство с тези на Вернер Брюке. И двамата бяха на средна възраст, живееха самостоятелно, бяха наели една и съща чистачка, рядко се срещаха с жени, имаха по един-двама приятели и като че ли единственото им развлечение извън собствените им домове беше посещението на шах-клуба. Герхард Волхов бе изчезнал няколко дни преди Вернер, един от съседите му случайно беше видял радиоапаратчето в неговите ръце. Защо го бе оставил на Вернер? Дали не го беше забравил при някое посещение на същия? Съществуваше ли някаква връзка и с останалите случаи?

Инспекторът реши да провери догадките си и скоро полицейският инспектор поднесе изненада. Седмица преди Герхард Волхов да бе изчезнал, братовчедът му Волфганг Хонер — ерген на средна възраст, художник със самостоятелно жилище, също с неустановени постоянни връзки с нежния пол, ползващ услугите на същата чистачка — някаква емигрантка от Азия. Тя присъствала на последната среща между двамата братовчеди, но не разбирала добре езика, освен това й пречел шума на прахосмукачката. Все пак нещо й направило впечатление: двамата говорели необичайно тихо и когато Герхард си тръгвал, Волфганг му връчил някакво радиоапаратче.

Рудолф Алтман взе лист хартия, замисли се и написа: чистачка — радиоапаратче — Волфганг Хонер — чистачка — радиоапаратче — радиоапаратче — Вернер Брюке. Три от елементите в схемата съвпадаха — чистачката. Но слабограмотната чужденка интуитивно отпадаше от възможните подозрения. Каква беше ролята на миниатюрното уредче? Защо изчезналите го предаваха един на друг? Или освен него и чистачката съществуваше трети, по-важен елемент, останал неизвестен? Рудолф реши засега да се задоволи с по-щателната проверка на единствената оставена засега следа — радиоапаратчето. По-нататък може би щеше да се натъкне на нещо по- интересно.

След около два часа то отново се намираше в ръцете му заедно с протокола от експертизата. Закрючението гласеше: серийно производство на фирмата „Сони“, средновълнов и УКВ обхват, изход за слушалки, няма вътрешни преустройства на стандартната схема, дадена от производителя". Нищо повече.

Досадата нарастваше. На връщане от работа инспекторът се отби в бирарията под собственото му жилище и след като го обслужиха, се зае с изследването на пяната, която преливаше над бирената халба. Усещаше главата си празна, лишена от конкретни мисли. Тъпченето на следствието го бе изморило, очакваха го бъдещи неприятности с шефа му.

Когато достигна до леко замъгляване на съзнанието, плати, излезе навън и влезе в съседния вход. Все още държеше в ръка ключовете, използва ги за да отвори вратата на апартамента си, после вместо да ги сложи във външния джоб на сакото, машинално ги пъхна джоба на шлифера. Без да го съблича, той влезе в хола, отпусна се на едно от креслата, не запали осветлението, извади ги и продължи да ги премягта в ръка. Не вървеше, по дяволите, съвсем не вървеше.

По някое време ръката му се промъкна към дъното на джоба на шлефера от лявата му страна и докосна твърдото телце на радиоапаратчетто. Кой знае защо го бе напъхал там, преди да излезе от кабинета си. Пръстите му машинално отпуснаха ключовете, обхванаха го и го изтеглиха навън. Един от тях случайно докосна копчето за включване и скалата на малкото уредче светна.

— Добър вечер, господин Алтман — дочу се глас с басов тембър и полутъмата наоколо сякаш се сгъсти. — Надявам се, че сте в добро настроение.