Христо Пощаков - Посредникът

Стефан най-сетне се измъкна от света на хаотичните образи и видения, които се сменяха като калейдоскоп в съзнанието му и отвори очи. Състоянието на просъница постепенно премина и погледът му започна да опипва обичайната околна обстановка, след това се закова върху коланите, опасали тялото му. „Катастрофата! — изплува внезапно в него парлива като ужилване мисъл. — Ана, Марта, Вертов, Скот, Хагира! Къде са?“

Мислите му постепенно възвърнаха собствената си последователност и измъкнаха нужните спомени. Пронизителния писък на алармената инсталация и неистово мигащата червена светлина. Оглушителният грохот, тъпият удар, после разлятата локва кръв под тялото му. Замръзналите данни на екрана, които показваха, че от звездолета е останала само носовата му част, а в липсващата преди се намираха тези, които търсеше. Те се бяха опитвали да отстранят повредата.

„Никога няма да ги видя повече, стопени са във взрива на реактора! Малкото му слънце е унищожило дори и сенките им. А аз продължавам да живея и не ми се вярва, че съм останал съвсем сам. Ала… изглежда не е …така…“

От дъното на продълговатото помещение се надигна висока фигура и се насочи към него.

„Този беше…този е….Сигунд — прескачаха мислите на Стефан. — Той също е тук…, впрочем винаги е бил на това място, но защо? Каква е връзката му със загиналите…?“

Командирът се опита да се размърда, но коланите му пречеха. Едрият мъж с бръсната глава доплува до поставката оборудвана с медицински апарати, върху която лежеше, включи хидравликата за повдигане и започна да го освобождава. Стефан се вгледа в лицето му и се изпълни с внезапно подозрение. Откъде се бе взело това подобие на легло, защо Сигунд липсваше в спомена му за катастрофата? И същевременно по каква причина го възприемаше като нещо неделимо от командната каюта?

— Какво се е случило с мен? — попита той.

— Беше болен — отвърна невъзмутимо едрият мъж и голото му теме лъсна под светлината на носовия екран. — Беше много болен, затова те положих в реаниматорната вана. След като премина успешно лечебната процедура, те извадих от нея. Сега си под ремнисцитора.

Стефан погледна към металната каска над главата си. Стотиците тънки кабелчета, свързани в едър сноп се губеха в правоъгълната кутия, закрепена към пода.

„Ремнисцитор — помисли той. — Думата ми е съвсем непозната, а подозирам за какво служи. От какво съм бил болен? Кога съм се разболял?“

Подсъзнателното съмнение го обземаше все по-силно. Стефан започна внимателно да оглежда обстановката около себе си, погледът му запечатваше всеки детайл от нея. Повечето от уредите бяха познати, беше боравил с тях стотици пъти. Но имаше и други, които разпалваха любопитството му със странните си форми и неизвестното си предназначение. Усмихнат, Сигунд продължаваше да го наблюдава. Неспособен да осмисли веригата от неизвестни, Стефан се добра до едно от пилотските кресла, придърпа се към седалката му и се взря в един от екраните. Съзвездията изглеждаха привично познати, данните говореха за придвижване с немислимо висока скорост. Полетът продължаваше, но като че ли в друга посока.

— Защо всичко е объркано? Какво става? — зададе Стефан донякъде безсмислени въпроси.

— Пътуваме — отвърна лаконично едрият мъж. Преместваме се от една в друга точка на космоса.

— Терминът „изгубени в пустотата“ няма ли да е по-точен?

— Погледни по-внимателно уредите. Те функционират напълно нормално и дават нужната информация.

— Но остатъкът от звездолета, в който се намираме, е неуправляем!

— Не е точно така. Носовият антимартор функционира, полетът вече е коригиран с помощта на двата допълнителни пропулсатолра. Погледни по-внимателно, командир.

Стефан включи главният изкуствен интелект и поиска данни за траекторията на полета. След като ги получи, почти онемя. Те се движеха към Слънчевата система.

„Ремнисцитор, антимартор, пропулсатор? Чудесни думи, лишени от смисъл, както впрочем и самото присъствие на Сигунд. Все пак с него се чувствам някак си уверен.“- помисли той.

Съмнението продължаваше да го гложди. Той се оттласна от креслото и заплува към дъното на командната каюта, където встрани от шлюзовата врата, съединяваща носовата със средната част на звездолета, се бе появил внушителен по обем, прозрачен куб. Под слабата светлина, която осветяваше вътрешността му, се забелязваше нещо като вана, от чиито стени излизаха странно преплетени тръбички. Вероятно това беше мястото, където Сигунд го бе положил и извадил. Стефан се взря в странното съоръжение и почувства, че го обхваща безпричинен гняв. Обърна глава и се втренчи в Сигунд.