Христо Пощаков - Посредникът

— Кой си ти!? — проехтя на пресекулки гласът му. — Защо липсваш във спомените ми и същевременно те приемам като част от околната обстановка?

— Аз съм Сигунд, знаеш го. Този, който ще разговаря с теб и ще те учи.

— Ще ме учи ли!? Защо?

— Налага се. Предишното ти състояние не позволяваше да го правя.

— Не отговори изчерпателно на първоначалния ми въпрос. Откъде си се взел?

— Отговорих толкова добре, колкото можах. Приеми реалността.

— Ще поясня въпроса си — нервира се Стефан. — Защо не си част от загиналия екипаж? Защо те възприемам като нещо отделно от него?

— Разбирам. Доста си объркан, но ще се оправиш.

— Как си попаднал тук? Не отговори кой си, но инстинктивно усещам в теб нещо твърде непривично. Не вярвам да си изкуствено създание. Преди да тръгнем в космоса, на Земята все още не бяха започнали да произвеждат толкова съвършен тип андроиди.

— Не съм робот, ако това имаш предвид — поясни кратко Сигунд и устните му насмешливо се присвиха.

— Тогава…какъв си? — попита пресипнало командирът, достигнал до границата на нервна криза.

— Такъв, какъвто ме виждаш. Можеш да ме наричаш учител, дори да ме пипнеш, ако желаеш.

— Не ме разбра. Какво представляваш в действителност? Ти едновременно липсваш в спомените ми и същевременно те възприемам като част от околната обстановка. Следователно или предпоставката на мислите ми е невярна, или започвам да откачам. Защото едното изключва другото. Не може да те няма на едното от двете места. Ако съм получил мозъчно сътресение, то не може да предизвика забравата за съществуването на даден апарат и същевременно да съм напълно наясно с неговите изпълнителни функции. Около мен всичко е странно и объркано. Ти изглеждаш като човек и твърдиш, че не си робот, въпреки че по-рано те е нямало — не съществуваш в спомените ми. И същевременно те наричам по име! Но всичко това може да ми е било внушено, особено след като се събудих обвързан в колани под нещо, което не знаех, че се нарича ремнисцитор, но се досещах за какво служи.

— Похвална логика! — отбеляза Сигунд с усмивка.

— Ще продължа по-нататък. Твърдиш, че съм бил много болен. Не ти вярвам. Последният ми спомен е свързан с катастрофата на звездолета — катапултирането на носовата част и избухването на ядрения двигател, после с локвата кръв, която се разливаше под тялото ми. След това всичко ми се губи като в непрогледна мъгла. Не е възможно да съм се разболял от каквото и да било — тук въздухът е стерилен.

— Но все пак, когато се събуди и ме видя, ти стана приятно — установи високият мъж.

— Така беше. Отначало се зарадвах. Бях помислил, че съм останал съвсем сам. Но после се появиха съмненията и изпитах известен страх. Започнах да подозирам, че с мен се е случило нещо друго. Нереалното ти присъствие ми го подсказваше подсъзнателно.

— Свикна ли вече с мен?

— Да, макар да не получих ясен отговор на зададените въпроси. Отговори ми честно: наистина ли съм бил болен? Как бих могъл да се разболея тук, на звездолета? От какво?

— Беше извънредно болен в известен смисъл. Ако такъв термин можеше да се употреби за един мъртвец.

— Но съм оживял… Впрочем, този факт не изглежда съвсем логичен — промълви Стефан. — Тогава…

— Доста поработихме над теб. Благодарение на космическия студ, беше добре консервиран. Успяхме да регенерираме клетките ти, поразени от кристалите, образувани при внезапното замръзване от водната съставка на кръвната ти плазма, после бавно те върнахме към живот.

— Вие!? Кои Вие?! Почакай малко! Следователно… ти не си …човек!

— Вече го намекнах под някаква форма, но исках сам да се досетиш, за да го осмислиш. Открихме те в положение, което предлагаше идеални условия за контакт. С помощта на ремнисцитора се запознах със съдържанието на мислите в мозъка ти. Това доста ме улеснява в настоящия момент.

— Но ти не се отличаваш външно от мен! — възкликна Стефан.

— В нашата вселена съществуват много общи закони на развитие, а така наречената от вас „еволюция на видовете“, често постига еднакви резултати. Изправена стойка, специализирана функция на пръстите и крайниците, определен обем на черепната кутия. Дори е възможно да сме произлезли от еднакви зародиши, носители на една и съща ДНК, които са се реели в безкрая на космоса. Вероятно някоя друга, невъобразимо по-стара цивилизация се е погрижила за разширяването на ареала на живота. Е, някое дребно физическо различие между нас трябваше да бъде премахнато. Обръснах зелената си коса, защото такъв цвят липсваше в спомените ти. В последствие разбрах, че много по-просто е било да я боядисам, но в името на контакта се правят жертви — засмя се Сигунд.