Христо Пощаков: Бумеранг

— Какво ще правим с тези маймуни? — попита Йън Холт и се изплю върху красивото червено цвете пред краката му.

— Не приличат на такива, по-скоро бих казал, че са нещо като хуманоидни членестоноги — възрази Харви Мендоса и машинално поглади гъстата си черна брада. — Виж им ставите, приличат на чуканчета от тъмно дърво.

Високият му началник, русокос мъж с масивно телосложение, преметна парализатора през рамо и се вгледа в изправените пред него аборигени. Тъмносинята твърда обвивка на сухата им плът блестеше по неестествено тънките им крайници. От големите им продълговати глави старателно го наблюдаваха големи и немигащи фацетни очи, но като общо, подобните на скелети фигури не показваха агресивност. Единственото облекло на туземците се състоеше от намотаните около кръста и чаталите им ленти, изтъкани от някакъв подобен на лико дървесен материал, което говореше за известна цивилизованост.

— Каквито и да са, ще трябва да работят в мините — намеси се дебелият Луис, който се приближил към тях и усилено се потеше под лъчите на немилостивото синьо слънце.

— Не вярвам да стават за работници — възрази Харви и смачка с подметката на обувката си някаква изящна буболечка, която се канеше да се покатери по гащеризона му. — Прекалено са хилави и едва ли ще могат да се справят дори с прости машини.

— Ще видим — отсече Йън. — Предлагам да се захващаме за работа, а не да си губим времето с догадки. И без това маймуните не обелват и бъкел.

Настаняването на планетата започна. Сведенията, донесени от разузнавателните роботи на Минната корпорация, бяха показали твърде примамливи данни: в недрата на тази напълно годна за обитаване от хора планета имаше изобилие от медна руда, примесена с редки метали с висока пазарна стойност. Последвалите анализи бяха доказали, че Ро 22–80 представляваше неразработен рай за всеки концерн.

Роботизираното минно оборудване вече се спускаше на собствен ход от трюма на звездолета, а строителните роботи изграждаха постройките на миньорския лагер. Бригадите с работници скоро щяха да пристигнат от различни точки на космоса, в които Корпорацията развиваше дейност.

През следващите дни Йън нареди на Организиращия изкуствен интелект да издава необходимите команди за изграждането на цеховете за смилане и флотация, пещите за топене, складовете и нулевия терминал за експедиране на готова продукция.

След две седмици в седловината между двете възвишения бяха изградени пътища, водопровод и канализация; последваха ги търговският център, църквата на обединените религии, публичният дом и двайсетте двуфамилни къщички, предназначени за административен персонал на Корпорацията и пътуващи търговци, които щяха да пристигнат съвсем скоро.

Близките хълмове започнаха да се огласяват от мощните верижни взривове, които даваха началото на откритите мини. Огромните превозни средства, булдозерите и роторните екскаватори пъплеха към тях. Настаняването на новата територия вървеше по план.

Куум седеше пред колибата си, разположена на един от отсрещните скатове на планината и наблюдаваше суматохата, създадена от непонятните меки същества и техните умни метални грамади, които несъмнено разбираха какво вършат. Даагонът — вожд и жрец на племето — се опитваше да медитира, за да избистри съзнанието си, но долитащият шум му пречеше. От няколко растака, около него се твореше нещо съвсем невероятно и той се мъчеше да разбере дали непознатото явление съставлява елемент на „ксом“ или на „ксан“. Ксомът бе дело на добрите богове и означаваше благоденствие. Ксанът му бе известен само от преданията, които говореха, че при всичко свързано с него, става нещо ужасно. Куум не искаше да наднича в наследственото си подсъзнание, защото самата мисъл, че може да се докосне до усещането за бедствие, го караше да се откаже от такова намерение. Но задълженията му на даагон на племето изискваха да надниква в мъдростта, натрупана от предишните поколения и този факт го принуждаваше да продължава да се напъва, за да вникне в същността на ставащото наоколо.

— Идвай да ядеш — извика от вътрешността на колибата Соона и прекъсна важното занимание. Беше вярната му половинка, с която Куум живееше откакто се помнеше. Тя бе и радостта на живота му.

Даагонът послушно се настани пред малката кръгла масичка и сви втория пръст на лявата си ръка, докато другите пет останаха изпънати. С този жест благодареше на мирозданието, което чрез Соона му бе поднесло толкова ароматна храна — варени листа от любимата му хвага, която с растеше по билата на планините и се събираше трудно.