Христо Пощаков: Бумеранг

— Онзи, с жълтата растителност по главата не каза ли да са сто четиридест и пет? — попита приятелят му, докато го догонваше.

Езиците и на двамата бяха провиснали, въздухът хрипливо излизаше от гърдите им. Аборигените от Ро не притежаваха потни жлези, което ги правеше почти непригодни за работата с пещите. Единственото им средство за регулиране на телесната температура бяха органите в устата им. Затова управата още на първия ден измисли охладителните въздушни завеси, а на туземците не оставаше друго, освен да провесват езици и да издържат хвърлянето на стотина лопати с флюс. Работата бе монотонна, лишена от смисъл за тях, и ги караше да се изморяват. Но след всяка почивка, светлинният и звуков сигнал, подаден от автоматиката, отново ги връщаше към вече омръзналото им занимание.

— Слушай, Куум — каза Маут. — Все още ли смяташ, че това, което ни карат да правим е Ксом? Склонен съм да мисля, че е точно обратното.

— Добрите неща се познават едва след като ги изпиташ. Те могат да бъдат привидно неприятни. Така е казал великият ни мислител Махадана, думите му са се врязали в наследствената ми памет.

— Да, но той не е работил на пещи за топене на метали, както онзи, с жълтата растителност по главата нарече тези чудовища.

— Ще изтърпим още малко. Нещата могат да се променят.

— Не виждам такива изгледи.

— Ти винаги се съмняваш. Затова те бия на бвика — рече даагонът.

— Съмнението е добро нещо. Това пък го зная от дядо си, който не беше велик мислител. Досега мислех, че търпя поражения в партиите, само защото си по-умен от мен, но вече наистина се съмнявам. Няколко дни правим едно и също, чувстваме се зле и нищо не се променя — изскърца тъжно Маут. — Не виждам защо да не хвърлим лопатите и да се завърнем по колибите си.

Куум не му отговори, тъй като пищенето на сирената и червената мигаща светлина ги подканваха да подновят занятието си.

Когато най-сетне бяха заменени от двама други свои съплеменници, те се чувстваха на края на силите си. Пребити от умора, излязоха от цеха и се затътриха към колибите. Управата не си бе направила труда да им осигури превоз дотам.

Маут бе посрещнат от вярната си Соона, чието каменно изражение на лицето не предвещаваше нищо добро.

— Защо се съгласи? — проскърца тя на висок тон. — Защо вкара племето в такава беля? От тези с меките тела няма никаква полза. Знаеш ли как ме болят китките и гърба? Цял ден съм въртяла този проклет парцал, както те го наричат. Можеш ли да ми кажеш защо?

— Защото обещах на техния главатар, че ще им сътрудничим в името на ксома.

— Къде го виждаш? Наоколо забелязвам само ксан.

— Шттт, тихо да не чуе злия Баумви. Ще станат много лоши неща.

— Веднага нареди на всички, повече да не ходят при мекотелите!

— Моля те, изчакай ме поне до Голямата почивка! Тогава ще имаме религиозни причини да го направим.

— Както винаги ти отстъпвам, но това, което искаш е глупаво — извърна се Соона и тръгна към огнището. — Много глупаво — добави тя по пътя.

— Харви, ела незабавно при мен — нареди по интерфона Йън Холт. — Имаме проблем.

Той отправи очи към кибернетичният преводач, после към Куум, който сякаш усетил нещо нередно пристъпваше от крак на крак.

— Та какво казваше? — попита небрежно началникът. — Идва празникът ви Голямата почивка и няма да работите. Как си го представяте?

— По време на празника никой не трябва да се труди, не е богоугодно.

— А богоугодно ли е да ви сритам задниците — изрева Харви, който току-що бе влязъл в кабинета и беше дочул последните думи на даагона.

— Какво е това „задник“? — запита учудено Куум. — За какво служи?

— Не по този начин, Мендоса — примирително каза Ъън. — Досега съм извънредно доволен от туземците. Повиках те, за да измислим нещо по-убедително, което да ги накара да останат на работните си места.

— Да не би да искаш да падна на колене и да се помоля на тези членестоноги?

— Може би трябва да започнем с наградите?

— Опитай, като си нямаш друга работа.

Йън Холт зае най-подходящата началническа поза, която подобаваше на кристалното бюро в кабинета, след това заяви:

— Ако останете на работа, жените ви още утре ще получат по един красив светещ гердан, а за вас, мъжете, ще има по чифт панталони. Ще заприличате на цивилизовано общество.

— Не виждам ползата от тези две вещи. Защо трябва да дразним богът на Голямата почивка? — попита съвсем искрено даагонът.

— Колко ще трае тя?