Христо Пощаков: Бумеранг

— Какво ли? — помръдна хитро приятелят му стълбчетата на фацетните си очи. — След като те донесоха ксан, ние ще им го върнем. За какво си даагон на племето?

— Не ме вкарвай в грях!

— А ти какво искаш? Да започнат да ни избиват ли?

Куум млъкна, защото Маут несъмнено бе прав. От устата му се откъсна дълбока въздишка.

— Асистирай ми тогава — рече даагонът и взе в ръка разноцветните нишки на бвигата.

— Най-сетне — произнесе зарадвано партньорът му по игра и сложи в хоризонтално положение масичката върху моравата пред къщата. Ще започнеш ли както винаги?

Даагонът кимна. Извади първата зелена нишка от снопчето и я положи върху равната повърхност. Съвсем привично, Маут постави от двете й страни двете жълти. Както в предишната им партия, първият камък на мъдростта беше положен и на Куум не му оставаше друго, освен да подвие нишките в кръг и да образува „окото на прозрението“.

— Сега внимавай какъв ход ще направиш — рече той на противникът си. — Той трябва да е ПРАВИЛЕН.

Маут разбра ВАЖНОСТТА на задачата и неуверено посегна към червените нишки. Даагонът поклати глава, в знак на отрицание. Тогава приятелят му разбра, че трябваше да направи ход, който никога досега не бе правил. Дръпна синя нишка и погледна въпросително наставника си. Куум кимна в знак на съгласие. Маут дръпна втора и срещна същия утвърдителен жест. Окуражен, той издърпа още две и огради с кръга със син квадрат. Беше се осмелил да отвори „гневът на Суамитра“, ход, който беше с непредвидими последствия.

— Ти беше дотук — каза тъжно даагонът. — Сега остави ме да се съсредоточа.

Маут се оттегли на няколко крачки встрани, а Куум постепенно изпадна в състояние на транс и потъна в пластовете на наследствената си памет. Времето минаваше, подсъзнателната му напрегнатост извикваше един по един собствените му прадеди. Най сетне вътрешното му усилие го доведе до съзнанието на Махадана — най-могъщият негов предшественик, с цел да му предаде тревогите си. Постепенно сливането на двете съзнания се получи и след миг даагонът знаеше какво да направи. Оставаше да напрегне силата на волята си.

Те вече стояха в обхвата на вътрешното му око — величави, огромни и блестящи. Суамитра, богът на гнева, облечен в златните си одежди и Умакано — богът на Голямата почивка, наметнат с пухената си завивка. И двамата изглеждаха много ядосани.

„Да стане това, което пришълците са заслужили! — отекнаха в обединеното съзнание на Куум гръмовните им гласове. — Да им се стопят всички метали! Да се задавят от собствената си безполезност, ксан за тях!“

Даагонът се строполи на земята от напрежение, а Маут се спусна към него угрижено.

— Соона — извика той. — Ела бързо и донеси вода!

В селището, мината, управлението и цеховете настъпи паника. Първи бяха започнали да се топят роторните екскаватори, след тях булдозерите, металните скелета, опорните конструкции на цеховете и дори арматурите в панелите на жилищните постройки. Пластмасовите тела на компютри и съобщителна техника задимяха от топчетата стопилка, които се разхождаха из вътрешността им. Йън Холт и Харви Мендоса изреваха почти едновременно. Първият успя да изхвърли парализатора, а вторият лъчевото оръжие. Капките от стопеният им метал бързо застинаха по подовата настилка, която за щастие се оказа керамична. Сградите застрашително пукаха, готови всеки момент да се разпаднат. Бог Сумиатра пощади само металното тяло на преводача-полиглот, тъй като го помисли за живо същество и храмът на мекотелите, които все пак служеха на негов колега. След не повече от петнайсет минути от възмездието на боговете, цялото човешко население се събра на площада пред църквата, която единствено бе останала читава. Последен се домъкна Луис Апантенко — изглеждаше ужасен.

— От нулевия терминал не остана нищо — доложи той уморено на началника си. — Диспечерският пулт също не съществува.

— Ще ги избия тези гадове — изрева Харви. — Сигурно те са виновни.

— С какво? — попита го Йън.

— С дървета, с камъни, с каквото може.

— Не смяташ ли, че телата им са по-твърди от нашите? Представи си, че и те решат да направят с нас същото?

Харви Мендоса млъкна и като че ли за пръв път се замисли.

— Трябва да обмислим положението си — каза началникът на вече несъществуващата мина. Предполагам, че средствата за подпространствено съобщение, също са повредени.

— Така е — въздъхна Луис. — От тях останаха някакви спечени буци.