Христо Пощаков: Бумеранг

— Остави ме на мира. Кои ще пристигнат за церемонията по откриването?

— Заместник-президента на Корпорацията — Малиновски, шефът на „кадри“ Блуменщайн и още няколко официални лица, вероятно членове на глобалното правителство. Винаги трябва да се спазва принципът на „важните пионки“, връзките с обществеността го изискват.

— Дрън, дрън — намеси се Харви, който се бе доближил до двамата и дочул казаното. — Докога ще си играем на „правителство“?

— Докато съществуват избори — лаконично отвърна Йън. — Стегни се и заеми подходяща поза. Регистраторът отбелязва няколко секунди до пристигането.

Светло-чувствителното оловно стъкло на диспечерският пункт потъмня от внезапното ярко сияние, което придружаваше всяко нулево транспортиране. На площадката в центъра на голямата зала, вече се бе появил от нищото транспортен модул от клас „лукс“. Тримата колеги отвориха блиндираната врата на пункта и тържествено тръгнаха по разстланата за случая червена пътека, която водеше към хидравличната врата на модула.

В отвора й пръв се показа Малиновски, след него се изнизаха и останалите членове на делегацията. Той застана срещу Йън Холт и направи с ръка обичайния поздравителен жест на Корпорацията.

— Виждам, че добре си се справил със задачата — каза благосклонно и го потупа по рамото. — Каква е програмата?

— Стандартна — отвърна началникът на мините. — Разглеждане на обектите, разходка из околността и официален обед.

— Добре. Представи ми тези момчета.

— Луис Апантенко — главен диспечер на роботизираната техника и Харви Мендоса — завеждащ охраната на обектите.

— Има ли неприятности с местното население? — попита заместник-президента по пътя към флаера, който ги очакваше паркиран пред сградата на терминала.

— Никакви.

— Чудесно, но все пак бъдете нащрек.

— Туземците са мирни и кльощави същества. Приличат на живи мумии.

— Искам да видя някой от тях.

— Няма да бъде трудно. Колибите им се намират на отсрещния скат — отвърна му Йън.

Те се вмъкнаха в елегантната машина, настаниха се на ергономичните и? седалки и не след дълго, безшумно се издигнаха в небето на Ро. Малиновски любопитно наблюдаваше пейзажа под него.

— Доста красиво — отбеляза той. — Този път извади късмет, не е като на Демон 8.

— Не ми го напомняй — каза Йън. — Като се сетя за кристалната чума, направо ме побиват тръпки. За малко да ни оставите да загинем всред разпадащата се на прах машинария. Все пак се сетихме да си направим пластмасови евакуационни модули.

— Представяш ли си бедствието, което щеше да настъпи, ако бяхте разнесли заразата? Щеше да бъде краят на човешката цивилизация. Какво ли не ни дойде до главата?

— Беше организиран неорганичен живот, който се храни с кристални структури. Кой можеше да го предположи?

— Добре че стопихме планетата, тя можеше да зарази целия Космос — рече Малиновски. — Анихилацията е скъпо удоволствие, а Корпорацията още не може да се оправи с понесените загуби. Да се надяваме, че Ро ще възвърне по-голямата част от разходите.

— Така е — отбеляза Йън. — Не виждам причина да не стане.

Под тях вече се намираха концентричните тераси на откритите рудници, пътищата към цеховете за преработка и пещите. Окото се радваше на строго функционалната планировка на терена.

— Отлично свършена работа. Поздравления! — възкликна заместник-президентът на Корпорацията.

Йън Холт се изпъна в подходяща поза и с подобаващо изражение на лицето прие овациите. Не му беше за първи път.

Куум стоеше в средата на банкетната зала и недоумяващо оглеждаше дългата маса, по която се намираха толкова непознати и ненужни неща. Но ксом-съзнанието го караше да ги възприема като положително явление.

— Този може ли да говори? — попита един от членовете на правителствената делегация и набоде на вилицата си парче филе от мегианска пъстърва.

— Едва ли — отбеляза Харви, който седеше до него. — Впрочем сонарите, насочени към колибите, уловиха различни цъкащи звуци. Туземците вероятно имат средство за комуникация помежду си.

— Докарайте полиглота — нареди Малиновски и се оригна доволно — обедът се бе оказал обилен и вкусен.

Електронният преводач бе вариант на изкуствен интелект, който беше събрал в необятната си памет няколко хиляди галактически езици и наречия. Програмата за сравнение на лингвистична енигматика му позволяваше мигновено да интерпретира значението на възможното звуково кодирано понятие. На вид изглеждаше като лъскава кутия на телескопични крака, чиито вградени сензори и репродуктори улавяха и възпроизвеждаха почти всички възможни звукови честоти.