Христо Пощаков: Бумеранг

— Хей, ти. Кажи нещо, например как се казваш, ако си имаш име.

Преводачът притежаваше всички сонарни записи, получени от селото. Веднага създаде необходимата звукова комбинация и мигновено я възпроизведе.

— Аз съм Куум, даагон на Кхума — изцъка в отговор тъмното същество, а интелигентната машина и този път се справи блестящо със задачата си.

— Ние сме твоите повелители — махна с ръка Малиновски. — Ти и твоите хора ще трябва да ни служите.

— Какво е повелител? — преведе обратно машината. — Какво означава да служиш?

— Напълно логични въпроси — отбеляза Йън. — Нивото на разум на тези е по-високо, отколкото предполагахме.

— Изглежда ще станат на работа — каза Луис Апантенко. — В кратуните им има достатъчно мозък.

— Не превеждай последното! — нареди заместник-президентът. — Кажи му, че да служи, означава да изпълнява всичко, което ще му бъде наредено за в бъдеще. А това е добро нещо — за него и съплеменниците му.

— Добро ли? — отвърна аборигенът. — Значи е ксом. Всички тук живеят под неговия знак.

— Правилно правите. Да разбирам ли, че сте съгласни да служите на Корпорацията?

— Всяко нещо, което е ксом, е полезно. Имате моето съгласие.

— Ако се стараете, ще получите много красиви неща. Мъниста и холовизори, играчки и механични масажисти. Много ще се зарадвате, но докато стигнете до видео-техниката, доста трябва да се потрудите.

— Ние много ще се зарадваме — повтори Куум. — Сега мога ли да си тръгна?

— Да — потвърди Малиновски. — Мисля, че се разбрахме. — Утре при изгрев слънце, всички от селото да пристигнат за обучение.

— Ще има ли ксом за всички?

— Точно така. Довиждане.

— Виждаш ли как лесно се оправям с примитивите — обърна се заместник президентът към Йън, след като даагонът си замина. — Учи се на междугалактически дипломатични отношения.

— Хмм — изсумтя началникът на мините и си взе един от местните сладки и ароматични плодове, които се топяха в устата.

Делегацията си беше заминала. Харви и Луис огледаха строеното пред тях население на селището. Първият щеше да ръководи почти безплатната работна ръка, а вторият беше обещал да му помогне, тъй като все още нямаше много работа в диспечерския пункт.

— Мъжките индивиди надясно, женските наляво. Превеждай! — нареди Луис на металния преводач.

Туземците неуверено се разделиха на две групи и смутено запристъпваха от крак на крак.

— Ти няма да работиш груба работа — заяви надзирателят на Куум. — Началниците надзирават и не трудят толкова. Излез от редицата!

Аборигенът неуверено направи крачка напред, а Луис Апантенко огледа инвентара, разположен пред краката му.

— Това е лопата — повдигна той простото оръдие на труда. — С нея се прехвърлят пръст, камъни и други материали, с които после ще бъдете запознати. Ето как става — ръгна Луис инструмента приготвената за демонстрация купчинка пясък и изсипа загребаното количество в кофата до нея. — Разбрахте ли?

— Действието е твърде просто — проскърца Куум. — Само че на никой не му е ясно защо трябва да го извършва.

— Нали даде съгласието си пред шефа?

— Така беше. Той каза, че това е ксом.

— Щом като е казал, така е. Сега гледайте вие — обърна се надзирателят към женската част на разделените аборигени. — Това нещо се казва метла, а онова до него — кофа с парцал. След като ви разпредели по цеховете, този до мен, Харви, ще ви покаже как се борави с тях. Пояснявам: мъжете ще тръгнат след мен. Ще отидем при пещите, после при мината. Има още много да ви показвам. Като общо, мъжката част ще извършва по-тежката работа, а жените ще чистят. Роботите са твърде скъпи за такъв неквалифициран труд. Хайде, всички да тръгват, работата не чака!

През следващите два дни пристигна и допълнителният персонал. Двуфамилните къщички приеха новите си обитатели, по щандовете на търговския център се появиха различни видове стоки, в църквата се разнесе възвишена музика, а от прозорчетата на публичния дом вече любопитно надникнаха нослетата на красивите лириянки — представителки на хуманоидна раса, която сякаш беше създадена, за да задоволява сексуалните прищевки на мъжката част на човечеството.

Докато в селището все още се забелязваше някакво суетене, Куум и Маут доста усърдно хвърляха с лопатите флюсове в огненото гърло на една от пещите. Беше им много горещо.

— Станаха сто двайсет и пет, стига толкова — рече даагонът, който бе счел за свой дълг да работи наравно с другите. — Ще пукна от жега — продължи той и забърза към охладителната въздушна завеса.