Христо Пощаков - Изпит за двама

Мартин Ковалски напредваше трудно, мазната кал полепваше по подметките му и превръщаше ходенето в мъчение. Дърпаше го назад като злорадо същество и му пречеше да се отдалечи от обгорялата спасителна капсула, останала зад гърба му. Маската за биологична защита затрудняваше неговото дишане, което допълнително възпрепятстваше придвижването по тази непривлекателна планета.

След аварията на корабния реактор беше успял да катапултира, да премине на подходяща орбита и да се приземи на около петдесетина километра от местната база. По време на бързите действия, свързани с оцеляването му в космоса, беше подал авариен сигнал, но бе забравил да извади комуникатора от гнездото му в командното помещение и да го вземе със себе си. Липсата му го обричаше на анонимност, оставаше надеждата, че ще изпратят машина да го потърси. Но това беше предположение, свързано със слаба надежда . Сега трябваше да изтърпи наказанието за собствената си немарливост, а самообвиненията не помагаха. Утешаваше се с факта, че все пак бе останал невредим.

Под тъмната пелена на облаците, местността изглеждаше сива. Оловното небе и ситният дъждец усилваха чувството му на неприязън към безименното небесно тяло, което прищявката на вселената бе снабдило с живот и кислородна атмосфера. Планетата беше девствена и груба, недокосната от развитието на разум и подлежеше на колонизация. Командированите на нея учени вероятно не се радваха на изобилие от приятни моменти, а унищожаването на кораба му щеше да ги допълни, тъй като очакваното оборудване и провизии бяха пропаднали. Но той беше длъжен да се добере до изследователската база, за да оцелее отново.

Мартин спря хода си до някакъв издаден над почвата камък, за да си почине и прегледа съдържанието на аварийната раница. Запасите от хранителни концентрати щяха да стигнат за двудневен преход, но с течностите беше по- зле. Мръсните очи на околните локви не будеха доверие — вероятно бяха препълнени от болестотворни организми, а не разполагаше нито със съд за преваряване на вода, нито с апарат за филтрирането й.

Отнякъде се разнесоха непривични звуци, които прекъснаха разсъжденията му. Той стисна хладното тяло на бластера и се озърна неспокойно. Не се забелязваше нищо подозрително. Мартин събра разхвърляното съдържание на раницата и го върна на мястото му. След това нарами раницата, тръгна отново и се опита да ускори хода си.

Беше изминал около час, който му се стори като цяла вечност. Пред него се намираше ленив мътен поток, който не предлагаше друга възможност, освен да бъде преминат, но дълбочината му бе неизвестна. Той окачи бластера на шията си и с известно опасение нагази в плитката крайбрежна тиня, после продължи бавно навътре, като на всяка стъпка опипваше плъзгавата повърхност под себе си. Някъде към средата на потока, водата намокри бедрата му, но за щастие, дъното стана равно. Тъкмо си помисли, че ще се измъкне безпрепятствено, когато усети някакво движение и нещо еластично се плъзна край глезена му, уви се около него и започна да го стяга, а в мътилката проблесна люспестата кожа на дълго влечуго. Мартин изтръпна от погнуса, но успя да се овладее. Смъкна бластера от врата си и тънкият му лъч бързо го освободи от неканения гост.

До отсрещния стръмен бряг оставаха десетина метра. Той погледна заоблените камъни, подали глави при основата му и едва не извика от удивление. Един от тях се бе превърнал в хищно озъбена паст, осеяна с остри зъби. Улучено смъртоносно, животното подскочи и изчезна в мътните води всред фонтан от пръски. Мартин успя да се изкатери по склона и облекчено въздъхна.

От върха на брега се откри нова панорама. До линията на прихлупения хоризонт се разпростираше горска местност, осеяна със скалисти възвишения. Той погледна компаса, за да свери маршрута, после решително се насочи към близката редица от стволове, застинали като стражи пред новата неизвестност.

Не беше изминал и двайсетина метра, когато дочу отчетливи викове за помощ. Неимоверно изненадан се затича в предполагаемата посока и не след дълго се озова на обширна поляна, обрасла в сини мъхове. По средата й се издигаше полегат къс скала, в чието подножие огромен представител на местната фауна стържеше с нокти по камъка и се мъчеше да се добере до крехка женска фигурка, която отчаяно крещеше и ръкомахаше. Мартин реагира мигновено — насочи бластера си към звяра и стреля.