Христо Пощаков - Изпит за двама

Масивната бронирана глава се обърна към него, отправи кръвясал поглед и изглежда реши да смени жертвата. Той стреля отново; подобното на танк чудовище тромаво препусна към него и бързо скъси разстоянието, което ги делеше. „Очите“ — премина в съзнанието на отчаяния мъж спасителна мисъл. — Цели се в очите!" От дулото на оръжието изригна нова каскада от мълнии и в голямата глава зейнаха две овъглени дупки. Животното застина на мястото си и изрева проточено, след това повдигна муцуна и неуверено задуши въздуха. После се завъртя се и бавно се вмъкна между дърветата. Придружен от тъпите удари на тялото му в дънерите им, ревът му постепенно заглъхна.

Мартин въздъхна и се насочи към скалата. Дребната женска фигурка ловко се смъкна от нея и се превърна в девойка с доста приятна външност. Тя смутено приглади тъмните си коси, които се подаваха изпод шапката й. Изцапаното й с пръски кал личице, лишено от маска за биологична защита, грейна приветливо, а от малиновите й устни излезе развълнуван поток от думи.

— Страшно съм благодарна, не зная какво щях да правя без вашата намеса! От два дена се мъча да стигна до базата и предполагам, че вече ме търсят, но не е лесно да ме открият — нямам връзка — паднах и си повредих комуникатора, по-късно изтървах бластера в някакво блато, изобщо извърших редица глупости, а най-голямата беше, че изгубих групата на Бражин — бях включена в нея, по-точно — изгубих се — изрече тя на един дъх. — А вие нов ли сте? Не съм ви виждала досега. Впрочем нека да се представя — казвам се Ана Майте.

То смъкна маската от лицето си и протегна ръка.

— Мартин Ковалски — отвърна. — Пристигам от небето, но не съм ангел — опита се да се пошегува. — И аз имах неприятности, ако искате, ще ви ги разкажа.

— Преди да започнете, ще призная нещо — изгледа го тя смутено. — Бяха ми останали само две таблетки хранителен концентрат, но вчера ги ликвидирах. Гладна съм, привърших и водата си.

— Да видим какво съдържат моите запаси — предложи той благородно. — Ще ги разделим, после все ще измислим нещо.

Ана прие с радост жеста му и те се наведоха над неговата раница. След като се нахраниха и почти довършиха скъпоценната течност, те продължиха заедно пътя си. Прекосиха зоната на сините мъхове и навлязоха в гората от странни на вид дървета, която изглеждаше безкрайна. Бавно и неуверено, стъпките им заглъхваха в околния полумрак.

Съдбата се оказа благосклонна и не ги срещна с нови премеждия, но на свечеряване телата им трепереха от умора. Последните глътки вода отдавна бяха изпити, монотонната обстановка ги потискаше, измъчваше ги жажда. Към привечер преминаха край някакво скалисто възвишение, забелязаха в склона му пещера и решиха да пренощуват в нея. След внимателната проверка, извършена от Мартин, тъмната й вътрешност се оказа незаета от местен обитател, което им позволи да се настанят в нея. Ана се пъхна в спалния си чувал и почти веднага заспа, а той продължи да бди, обзет от предчувствие за нови опасности. От доверчиво легналото до него женско тяло го обземаха особени настроения, но успя да се овладее и да влезе в ролята си на покровител.

Опасенията му не се сбъднаха, нощта премина спокойно. С настъпването на утрото, дъждът се усили. Те събраха вода с помощта на няколко пластмасови опаковки, които намериха в раниците, изпиха я жадно и разделиха последната таблетка концентрат, която му бе останала. После събраха багажа си и отново тръгнаха в нужната посока. Настроението им бе потиснато, почти не разговаряха. Влагата сякаш проникваше в ставите им и се разтваряше в шума на милиардите околни капки.

Към обед дъждът престана. Облаците се вдигнаха и местното светило се показа в пълното си величие. Започна да става задушно.

Видимостта стана отлична. Пред тях се изправи терасовидно скалисто образувание, високо стотина метра. Въпреки болките в мускулите и неприятното усещане на глад, Мартин реши да огледа околността и се закатери към билото му. Когато го достигна, първото нещо, което забеляза в далечината бе комуникационната мачта на базата. По визуална преценка, от нея не го деляха повече от петнайсетина километра.

Смъкването по склона беше по-тежко от изкачването, но радостта от предстоящото приключване на мъченията вля в тялото му допълнителни сили. Най-сетне стигна до подножието и все още с лице към скалата, не се стърпя да извика:

— Ана, базата се вижда!

Не последва отговор.

Мартин се обърна сепнато и пред очите му се разкри страшна гледка. Срещу вцепенената от страх жена напредваше отвратителна гадина, подобна на огромна гъсеница. Предната част на тялото й завършваше с венец от пипала, които противно се гърчеха. Стреснатият мъж реагира незабавно: натисна спусъка на бластера си и тялото на ужасното създание потрепна, но неумолимо продължи пътя си. Следващият откос отряза няколко пипала от челната част на гадината и тя се спря за момент, ала после отново тръгна към Ана, която замръзнала от ужас, стоеше втренчена в нея.

Читать дальше