Христо Пощаков - Големият шанс

Масабад Барбу беше типичен представител на отмиращата професия „свободен търговец“. Попрището, което беше избрал, се губеше в дълбините на времето — тогава, когато някой от мургавите му прадеди беше опънал триъгълното платно на лодката си и в търсене на печалба бе заплавал по страховитите вълни на неизвестния океан. Сега тя бе заменена от малък и сравнително спретнат космически кораб, който дори притежаваше пространствен инвертор.

Външният вид на Масабад издаваше смесица от всевъзможни човешки раси, като не всеки техен представител бе оставил най-доброто от собствената си генетика. Пропорциите на тялото му не бяха съвсем съразмерни — дълги, но здрави ръце, мускулест торс и донякъде къси крака. Неопределената форма на носа му съвсем не подхождаше на правилния му череп, живите пъстри очи, тънките устни и малките му уши. Органът в центъра на лицето му по-скоро приличаше на лошо отгледан картоф. Но външният вид на човека не му пречеше да се ръководи от принципа на всеки свободен търговец: „никога не се знае от коя трънка какъв заек ще изскочи“.

Последната галактическа инфлация бе свела до минимум възможностите за поддържане на космолета му с гордото име „Победа“. Пазарът ставаше все по-ограничен, а кредиторите — все по-нахални. Масабад Барбу балансираше върху жестокия ръб на пълното разорение, но не преставаше да се надява на големия шанс, който за жалост не бързаше да пристига. Единствено отчаяната надежда все още му даваше сили да се бори с живота.

При случай на неуспех върху кълбото от земен тип, което плуваше в пространството под него, съществуваше реалната опасност този полет да стане последен. Независимо от факта, че от космоса планетата изглеждаше така красива и привлекателна.

В бордовия компютър липсваха данни за нейната регистрация, което изглеждаше като подарък на съдбата. Означаваше, че поради бюрократичен пропуск или някаква друга причина, космическото тяло не фигурираше в галактическия регистър. Нямаше да има ограничения и формалности, такси и мита, нормите на поведение щяха да бъдат забравени. Планета, за която всеки свободен търговец би мечтал. Оставаше само един малък проблем: на нея да се намерят стоки, с които да може да се търгува.

Двете му наблюдателни сонди вече трети ден проучваха повърхността й и бордовият компютър обобщаваше данните им, а с всеки изминал час, физиономията на Масабад помръкваше. Липсваха градове, нямаше признаци на цивилизация. Едва на следващата „сутрин“, приспаната от страховете му надежда, най-сетне реши да се събуди. Оптичните уреди на една от сондите регистрираха голяма черна стрела, която се ясно се очертаваше на фона на бялата скала на някакво плато, а до нея се виждаха точици, които при по-силно увеличение се превърнаха няколко колиби. Дали се касаеше за търговски пункт или контрабандистки център? И двете предположения го устройваха.

Той вкара необходимите координати в системата за приземяване и заповяда на компютъра да го извърши.

След около половин час, търговецът подаде носа си от входния люк на „Победа“, пусна сгъваемата стълбичка и въоръжен с два бластера, които се клатеха в калъфите по бедрата му, предпазливо се смъкна по нея.

Скоро откъм колибите се зададе странна процесия от три човекоподобни фигури, които се приближаваха към него. С доближаването си, те определено все повече приличаха на хора, чиито намазани с бяла глина лица бяха лишени от израз. Под набедрените им роклички, направени от ликото на някакво растение, се подаваха дебели космати опашки. Изпод странните им подобия на каски, направени от черупките на някакъв плод, надничаха малки рогца. Цветът на телата им бе кафеникав.

Най-високият от тримата се приближи към него и му протегна поднос, върху който се мъдреше кръгъл предмет. Масабад го пипна — беше мек, миришеше апетитно и явно служеше за храна. „Изглеждат миролюбиви — помисли той. — Няма да имам много главоболия.“

— Марабела — произнесе едрият абориген и направи с ръка кръгов жест, който сякаш опасваше хоризонта. — Марабела — повтори той и заби пръст в скалата.

„Планетата има красиво име — помисли Масабад. — Как ли са го измислили тези диваци?“

Той извади мини-компютъра от джоба си и се приготви да усвои местния език, който сигурно не превишаваше петстотин думи. Впрочем и митничарите по планетите посетени от него, не разговаряха с повече. Лингвистичният имплант в мозъка му, за когото бе дал толкова пари, щеше да сведе процеса за усвояване на езика най-много до час. Но Масабад за всеки случай реши да запише разговора си с туземците и извади от един от многобройните си джобове портативно устройство.