Христо Пощаков - Изпит за двама

— Бягай! — изкрещя той и отново натисна спусъка.

Дочу се жалко пукане, запасите от енергия в кондензаторните блокове на оръжието се бяха изчерпали. Мартин се затича, хвърли се към жената и я закри с тяло. Пипалата се протегнаха към лицето му, почувства, че го облива студена пот, изкрещя и…

… се озова в обширно помещение, изпълнено с апаратура.

След като свалиха психовизьора от главата му, техниците му помогнаха да стане от креслото. Дрехите бяха залепнали по тялото му, из вътрешностите му се разхождаха неприятни тръпки. Огледа се. Безизразното лице на председателя на изпитната комисия не предвещаваше нищо добро.

— Провалихте се — констатира той сухо. — Допуснахте прекалено много грешки. При имитираната авария на кораба забравихте да вземете комуникатора със себе си. В желанието си да помогнете на непознатата от поляната изразходвахте неоправдан заряд на бластера: не преценихте, че анатомическите особености на животното не му позволяват да се покатери до набелязаната плячка. Ако го бяхте изчакали, то щеше да се умори от напразните си опити и да си отиде. Последвалото разделяне на запасите от храна и вода бе нелогично действие — младата жена не притежаваше и половината от вашето телесно тегло, а вие ги разделихте по равно. Но най-слабата ви изява е проявата на ненужно рицарство в края на психо-картината. Вместо да дръпнете Ана и да я заставите да побегне, вие като последен глупак се опитахте безсмислено да отдадете живота си. Съжалявам, Ковалски, вие сте негоден за професията на десантник-усвоител. Потърсете си друга, прекалено сте емоционален.

С натежали крака, Мартин някак си се измъкна от изпитната зала. Коридорът беше почти пуст, само до изхода на съседното помещение, опряло чело на бялата стена, ридаеше дребничко стройна девойка. Буйните й руси коси се тресяха от нейните тихи хлипания, а безпомощната й поза предизвикваше състрадание. Въпреки че и той бе доста разстроен, младият мъж се приближи към нея, обзет от съчувствие.

— Скъсаха ме! — проплака тя. — Всичките ми надежди пропаднаха!

Девойката се обърна към него. От симпатичното й, украсено с мокри вадички лице, извираше огорчение. Мартин се сети нещо, съвсем скоро сънувано и преживяно и като че ли…

— Слушай — започна той нерешително. — Не се ли казваш Ана? Жената от психо-картината изглеждаше по-различно, но някак си ми напомняш за нея.

Тя го изгледа слисано, после лицето й промени израза си, сякаш го изучаваше, накрая с поривисто движение увисна на врата му.

— Ти си Мартин, моят спасител! — промърка гласът й някъде под ухото му.

Претърпелите първия жизнен крах, продължаваха да стоят вкопчени един в друг. Утехата е велико нещо, а при такива случаи, поетите твърдят, че времето спира хода си и кондензира в роса от нежност. Прегърнати и унесени, те я събираха в белия коридор на пропадналите надежди, които при младите хора лесно възкръсват отново.

© 1991 Христо Пощаков

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1928]

Последна редакция: 2006-08-11 11:48:36