Христо Пощаков - Приключения в Дарвил

През този летен ден в Дарвил горещината ставаше нетърпима още от сутринта. Стенният вентилатор се опитваше да достави малко хладина, но високата влажност на въздуха го караше да се задъхва от напразни усилия. От време на време дебела муха попадаше в топлата струя, префучаваше край главата ми и изчезваше в дъното на помещението, после откъм отрупаните с вехтории прашни рафтове долиташе сърдитото й бръмчене. Докато обзет от апатия я чаках да се върне, погледнах към Бъди — съседското момче, който свободен от ангажименти в къщи и в училище, също ми правеше компания.

Симпатичният хлапак с щръкнала коса и чип нос бе един от малцината посетители, ползващи се от постоянно благоразположение. Честите му престои в работилницата, съчетани с ненаситна любознателност, постепенно го превръщаха в малко техническо зверче, готово да се разправи с всеки от остарелите уреди, с които разполагах. Тези занимания все повече му харесваха, а аз се чувствах доволен от дребното щастие, изписано върху изпъстреното с лунички лице.

Днес му бях връчил допотопна прахосмукачка — модел, какъвто повечето от жителите на града отдавна бяха забравили. Плувнал в пот, той я човъркаше с невероятна упоритост, сякаш от разглобяването й до последното винтче зависеше собствената му съдба.

Погледнах към кондиционера, след това се сетих за последната изплатена сметка за ток, за съвсем изтънелите ми авоари в банката и намеренията ми да го включа угаснаха. По-рано слънчевите панели на покрива намаляваха разходите за електричество, сега бездействаха и се нуждаеха от ремонт. За съжаление все по-плачевното положение, в което изпадах, правеше подмяната на елементите им невъзможна.

Почувствах се нервен, бръкнах в джоба си и извадих пакет цигари. Фактът, че се оказа празен, допълнително ме ядоса. Промърморих някаква ругатня и отегчено помислих — какъв ли вятър бе довял стареца тук; какво го бе заставило да пусне корени, да изживее своя безинтересен живот и окончателно да се настани под добре полирана плоча в новооткритото местно гробище? Когато бях малък, веднъж го попитах защо повечето деца имат майки, а аз нямам? Отговори ми разсърдено, че в живота понякога става така и не е зле човек да притежава баща, защото някои нямат и него. Действително в училището това положение ми създаваше известно преимущество пред онези, които разполагаха само с майки — никой нямаше основание да ме нарича с една популярна, доста обидна дума.

По-късно научих истината. Малко след моето раждане виновницата за това събитие избягала с основателя на съвсем безизвестна религиозна секта и ме оставила в ръцете на стареца. Била третостепенна кабаретна артистка и повече не се чуло за нея.

По време на детството за мене се грижеха някакви лелички. С израстването ми техният брой намаляваше и тъкмо се канех да питам баща си, няма ли да се жени отново, когато последната от тях изчезна. Изглежда, изчезването на жени е фамилна черта. По същия начин преди година от дома ми се изпари Ненси. Не беше забравила да измъкне от шкафчето в спалнята малката ни налична сума, но бе оставила бележка, с която тържествено съобщаваше, че не вижда причини да продължи съвместното ни съжителство в този тъп град. Все пак можех да й бъда признателен в едно: през краткия ни съвместен живот не пожела бебе.

Мисълта за възможното повторение на моето детство ме караше да изтръпвам, след това искрено благодарях на Бога, че не допусна това да се случи. Ненси бе само прост изпълнител на волята му, въоръжена със свое собствено право — тази посредствена, същевременно непробиваема женска логика, която не търпи възражения.

Наистина за собствените си жители Дарвил е обикновен скучен град, въпреки че се е проточил по бреговата линия на Мексиканския залив с претенциите за скъп курорт. Името си дължеше на своя основател — амбициозен млад милионер, решил да затъмни славата на Флорида и Хавайските острови, като създаде нещо средно между Акапулко и Лас Вегас. Той построил хотели и ресторанти, кабарета и игрални заведения, успял да превърне лишените от пясък плитчини в прилични плажове. След това фалирал и се самоубил, но първоначалният му размах намерил последователи, които преценили, че могат да вложат пари в поскъпналите недвижими имоти. В резултат големият хълм над хотелите се превърнал в „южния квартал“.