Христо Пощаков - Приключения в Дарвил

Докато му слага белезниците, аз се опитвам да правя някакви окуражителни знаци, но едва ли постигам положителен ефект. Лицето на Джони добива цвета на бяло платно и докато инспекторът го изкарва, отвън неочаквано долита мирис на изгоряло, което ми напомня за съвсем скорошна случка. Затичвам се след двамата, подушвам с нос като куче, после повдигам глава и се втренчвам към горния етаж на къщата. Зад стъклата на кухнята вилнеят пламъци, уплътнителите на прозорците димят.

Внезапно изникналите полицаи също са забелязали бедствието, някъде отдалеч вече се чува сирената на пожарната кола.

"Франк Гарсиа — промърморва вътрешният ми глас, — ти носиш на приятелите си само беди."

Полутъмата в църквата придаваше особена мекота на околното пространство, а речта на свещеника се извисяваше над лекия шум на климатичната инсталация, включена за случая. Неволно повдигнах глава и се зазяпах в модерните форми на свода над мен, украсен с причудливи орнаменти. Сигурно в този момент приличах на някоя от прелетните птици, решила да разгледа местните забележителности. Носех вече използвания си сватбен костюм, но бях купил нова риза и вратовръзка. Като някакво нереално привидение до мен стоеше крехката фигурка на Хелън, облечена в модна за сезона булчинска рокля и с малка воалетка върху лицето си. След пожара в дома ми, на следващия ден бях поискал ръката й и тя неочаквано бързо прие, а оттогава изминаха няколко дни. Идеята за нов брак, изглежда, се бе родила под напъна на защитна реакция. Може би подсъзнателно си въобразявах, че постоянното присъствие до мен на жената, която обичах, щеше да ме предпази от нови беди. Постъпих доста старомодно, но това й хареса и се чувствах доволен от себе си. Усещах впитите в гърба ми погледи на малобройната публика и сякаш бях начинаещ актьор, излязъл за втори път на сцената на собствения живот.

— …и да споделяте беди и радости, и да оставате верни един на друг, докато смъртта ви раздели — вмъкна се в съзнанието ми част от фразата на свещеника.

Веднъж вече го бях слушал, но после казаното остана добро пожелание. Думите трудно изразяват чувствата и още по-малко са в състояние да ги контролират, постъпките рядко им се подчиняват и само реалният живот преценява истинската стойност на нещата. Но въпреки горчивината, останала от първия опит, отново бях оглупял от щастие.

— Хенри Биши — прекъсна размишленията ми гласът на отеца, — приемаш ли за съпруга Хелън Портър?

— Да! — отвърнах замаяно.

— Хелън Портър… — продължи благият глас и отново изгубих чувства за реалност.

Последва поставянето на халки и когато най-сетне се окопитих, отново бях женен. Джули и Франк първи поднесоха поздравленията си, после към нас се приближиха агент Дрейтън, инспектор Шелдън и две непознати жени с доста безлична външност, вероятно колежки на Хелън.

Навън ни очакваха колата на Франк (беше ме хванало срам да домъкна моята), луксозна лимузина с шофьор, наета от мен за случая и две полицейски коли, с които започваше и завършваше сватбената процесия.

По предварителна уговорка с инспектора, с оглед на собствената ни безопасност се насочихме към дома на Франк и Джули, а идеята да направим там сватбеното тържество принадлежеше на нея. След пожара, собствената ми къща не бе подходяща за случая, наемането на ресторант беше изключено от програмата

Присъствието на полицейските коли правеше сватбената процесия да изглежда доста странно, сякаш духът на Джеймс Фърпоу витаеше застрашително наблизо. Прегърнах Хелън и се опитах да забравя за него, но трудно се получаваше. Проклетият дух упорито се носеше из пространството, скритата заплаха не изчезваше и след като излязохме от колите И се оказахме обградени от полицаи, изпитах огромно облекчение.

Джули беше надминала себе си, сигурно и Хелън имаше пръст в подредбата на масата в трапезарията. Свещници, скъпи вина и шампанско, на отделна поставка се мъдреше разкошна сватбена торта. Усетих как Франк леко се намръщи, по добре аранжираната плоска повърхност не забелязваха и следи от бира.

По време на обеда продължавах да се чувствам леко замаян, изглежда, Хелън се намираше в същото състояние. Франк мълчеше и се наливаше, докато сервираше, Джули му хвърляше изпълнени с укор погледи, чието предназначение ставаше ясно дори и на слепите. Двете колежки на Хелън се бяха настанили между инспектора и федералния агент, които между хапките се опитваха да подхвърлят вяли учтиви фрази.