Христо Пощаков - Приключения в Дарвил

— За СИМАКС и за Военното ведомство. Нали там отиде на работа, след като се дипломирахме?

Лицето на Джони Блиш смени цвета си, той явно се колебаеше да отговори.

— Давай, давай, няма да оставя работата така, освен това тук си между приятели. Един от нас вече загина и съм готов да ти счупя главата, ако не пропееш. Погледай и холовизия, ако искаш! Веднъж си се изтървал пред Хенри в бара на Тед Донаван. Обясни какво представлява програмата СИМАКС!

— Съкратено от "Система-максимум". Беше предназначена да улесни бюрократичните процедури в системата на Военното ведомство.

— И ти я създаде, нали Джони? За какъв дявол ти трябваше да я превръщаш в синтетична личност?

— Не съм я превръщал в нищо, но бях много доволен, когато разбрах тя самата в какво се е превърнала. Аз само я допълних с някои нещица в деня, в който получих заповед за уволнение. Донякъде исках и да си отмъстя, но никога не съм предполагал, че ще се стигне до такива поразии. Аз родих СИМАКС, но всяко новородено само се развива.

— Ако си му дал такава възможност. А сега слушай, какво ще ти кажа: животът ни е в опасност от това, което си надробил, и няма да мръднеш оттук, докато не оправиш направената от теб поразия. В противен случай ще взема мерки, които съвсем няма да ти се понравят. Някога бяхме приятели, Джони, а мисля, че и сега ми дължиш нещо!

После Франк продължи да му разказва за нашите перипетии, свързани с Големия бос, за смъртта на Чарли, за пожара в СИМАКС, за опита за убийство и за новите заплахи, отправени към нас.

— Не зная дали вече не сме заобиколени от нови роботи-убийци — завърши накрая той. — Сега разбра ли какво искам от тебе?

— Как да ти кажа, Франки — започна Джони и очите му сякаш се навлажниха. — Не зная дали вече съм способен на нещо. Аз съм свършен човек и защо ли ме вкара в болницата? Погуби ме алкохолът, затова ме изгониха от работа. Усещам главата си куха като футболна топка, в нея няма нищо освен въздух под налягане. Не ми минава и най-бледата мисъл как да оправя стореното.

— Заблуждаваш се. Едва ли си изкуфял толкова. Напъни се, измисли нещо, а аз ще помагам.

Работилницата потъна в мълчание. Джони се замисли, постепенно вените по слепоочията му изпъкнаха и по челото му се появиха капчици пот.

— Не мога, Франки, не мога! — почти проплака той. — Дай ми една бира.

— Една и нито грам повече — отсече бившият му състудент. — Дано да избистри ума ти.

Джони я изпи на един дъх и лекото треперене на ръцете му като че ли престана.

— Може ли още една — примоли се той.

— Не — отряза го Франк. — Продължавай да мислиш! Отново настъпи тягостна тишина. Хенри забеляза, че лицето на момчето в ъгъла е придобило съвсем червен цвят.

— Не мога, наистина не мога! — изохка Джони след десетина минути. Може би, ако изпия още нещо…

— Престани — изрева Франк. — Беше геният на випуска, дявол да те вземе, а това, което си направил, не е по-малко гениално!

— Пппочакайте — намеси се Бъди. — Аз ммисля, че се сетих.

— Какво си се сетил? — попита Хенри, най-сетне взел участие в разговора.

— Сссетих се как да уббием Джеймс Ффърппоу. Ккато напправим един нннов ттакъв, ссамо че обббратен на ннего.

— Какво, какво? — облещи се Франк. — Да нямаш предвид нова програма"

— Тточно ттака — потвърди момчето. — Един ннов ттакъв, кккойто да ппреследва стария ппо комппютърните мрежи, доккато го ликквидира.

— Анти Джеймс Втори — неочаквано се разсмя Франк. — Браво, Бъди! Ти си герой и спасител на човечеството, говоря го сериозно. Чу ли какво може да измисли един млад човек със свеж мозък? — обърна се той към Джони. — Сядай до него в ъгъла и започвай!

— Но… — опита последна съпротива бившият му състудент.

— Никакво "но"! Казах сядай и започвай!

— Мога ли да бъда полезен с нещо? — запита Хенри.

— Качи се горе, направи кафе и сандвичи и ги донеси обратно! И внимавай да не те подгони някой подивял робот — ухили се Франк.

Джони Блиш се доближи до плота с компютъра и седна на мястото, любезно преотстъпено от Бъди.

— Намерете ми листа и нещо за писане — заяви той неуверено.

"Добре, Франки, добре го направи. Още малко усилие и ще постигнеш резултат" — говори вътрешният ми глас, а аз мълчаливо се съгласявам с него. Хората и по-специално психиатрите имат определено мнение за такива като мен, които често говорят със себе си. Но аз избягвам да разговарям на глас, освен това даже и да го правех, пак нямаше да ми пука. "Франк, ти си особен вид човек, не се притеснявай! — успокоява ме гласът в мен. — Ние всъщност сме едно цяло." Приемам, че е така, изглежда, все още не съм психясал напълно, а Джули съвсем няма да позволи това да стане.