Христо Пощаков - Приключения в Дарвил

— По какъв начин?

— Ще видиш, проклетото копеле няма да ми се изплъзне от ръцете. Ще мина и без тъпаците, скрити отвън.

— Вввижте! — проломоти Бъди, откъснал поглед от компютъра. — Ставва нещо ужасннно! — посочи той холовизора.

Предаваха новини. Развълнуваният говорител съобщаваше за взрив в тексаска петролна рафинерия, около пет "Боинга" бяха катастрофирали на летищата в Ню Йорк, Вашингтон и Чикаго, в Тексас, Оклахома и Уисконсин, товарни влакове се бяха сблъскали с пътнически. Следваха съобщения за газови експлозии в Ню Орлеанс, Масачузетс и Олбани. Беше нарушена спътниковата навигация на кораби, в щаба на противоядрената зашита бе обявена превантивна тревога. В заводите в Детройт бяха станали крупни аварии, настъпваше борсова паника. Новините продължаваха да се редят, една от друга по-мрачни.

— Какво става? — пророни Хенри. — Да не би да настъпва краят на света?

— Не се ли досещаш? — отговори Франк. — Джеймс Боулдинг Фърпоу се развихря. Почувствал се е обиден.

— Какви ги говориш? Откъде ти дойдоха наум подобни глупости?

— Не са глупости, а интуиция. Логичен развой на събитията. Не ти ли направи впечатление, че не съобщиха за засегнати компютърни мрежи, нито за енергостанции, осигуряващи захранването им? Копелето не е толкова глупаво, няма намерение да се самоубива.

— Престани да ме въртиш като пиле на грил! — изкрещя Хенри. — Не виждаш ли, че вече не ми издържат нервите. — Кажи накрая какво мислиш, че представлява това нещо!

Франк замълча. Сбърчи вежди и се замисли, като от време на време отпиваше глътка бира.

— Изплюй камъчето, защо се бавиш?! — изрева приятелят му, излязъл от кожата си от нетърпение. — Нали ти забърка цялата каша, престани да ми вадиш душичката!

— Според мен е програма — най-сетне проговори Франк. — Компютърна програма, която по някакъв начин е стигнала до нивото на изкуствен интелект. Теоретически е възможно, но практически… И подозирам кой би могъл да я състави, но не разбирам подбудите му. Такива хора ги наричат компютърни гении, а програмата би следвало да бъде от типа саморазвиваща се. Подобно на дете, което се учи да ходи, тя трябва да е преминала през всички фази на обучение, да е изсмукала стотици хиляди файлове, годни да задоволят собственото й развитие. Но злобата, откъде се е появила злобата? Това чувство е присъщо на хората, нима то възниква и при развитието на машинната логика?

— Да не си се побъркал?

— Не, съвсем наред съм и с всеки изминат миг увереността в предположението ми нараства. Джеймс Фърпоу е изкуствен продукт на гений в програмирането, но повтарям: :за какъв дявол го е направил? И за да докажа твърдението си, предлагам да похарчим известна сума пари. бъди, свържи факса с компютъра и се разходи по линиите на компютърната мрежа. Задачата ти е да намериш програма с название СИМАКС.

— Дддобре — съгласи се момчето, явно зарадвано.

Хенри се облещи от изненада, а Франк се обърна и с присъщото си невъзмутимо спокойствие се вторачи в поразяващите въображението новини за нови бедствия, които продължаваха и след определеното холовизионно време. Предаваните събития, едно от друго по-ужасяващи, се точеха през малкото кубично пространство на холовизора. Франк мрачно се бе втренчил в него, без никакво желание да ги коментира, а Бъди упорито работеше с компютъра.

— Открих я! — по едно време извика той.

Приятелите изненадано извърнаха глави към него.

— Толкова бързо? — попита Франк.

— Тттака се получи,

— И къде я намери?

— В сссектора за дддостъппна гражданска информация на Вввоенното ввведомство, но ппоначало мммислех от там да пппочна.

— Ти си чудесен, Бъди. Знаеш ли значението на това, което откри?

— Ннно има и нещо дррруго. Фффайловете на ппрогрррамата са изтрррити. Ття същесттвува само ккато нннаименование.

— По дяволите — изруга Франк. — Кретенът добре се е погрижил за всичко.

— Какво ще правим нататък? — запита със съжаление Хенри.

— Още не зная, но бързо трябва да го измисля. Все пак благодаря ти, Бъди.

— Ннняма защо — зачервено отвърна момчето. Изглеждаше гордо от постижението си.

Входната врата се отвори и в работилницата тихо се вмъкна Джони Блиш, който изглеждаше като подменен. С подстригана коса и изпрани дрехи, бледен, с интелигентен вид и без блуждаещ поглед.

— Ела, ела насам! — заплашително го подкани Хенри. — Казвай, какви си ги надробил!

— За какво става дума? — промърмори спасеният алкохолик и се помъчи да придобие съвсем невинен вид.