Христо Пощаков - Играта

— Никой не знае каква ще бъде при десет хиляди — отвърна приятелят му. — Може да е нещо скъпо и ценно. Колкото до скалите, те не бяха скапани, а чудно красиви. Прелестните създания, които ловим, сякаш осмислят живота ни. Спомняш ли си скуката на Земята? Тук ловната страст кипи в жилите ни, повишава адреналина в кръвта ни и ни кара да се чувстваме съвсем различни.

— Говориш натруфени глупости. Истината е, че тичаме из пущинаците като смахнати — опъна се Ори. — Често си мисля за какво ги събират тези мухи и защо всяка от тях я пъхат в специална кутия? Направиха за нас още по-големи разходи, а не виждам да пристигат туристи.

— Знаеш ли какво имат наум? Не сме им надзъртали в жабешките мозъци. Да ти призная, тук ми е добре. На теб пък, какво ти липсва? Дишаме свеж въздух, къпем се в хубаво море и спим със сладки жени. Да не би да си се затъжил по супермаркета и пневматичните лифтове в жилищния конгломерат? На мен лично, съвсем не ми се връща обратно.

— Твоя работа. Но аз утре ще притисна Слок и той всичко ще си каже. Слаксите са мирни и страхливи същества, цивилизацията им никога не е познавала войните. Цялата тази работа с мухите ми намирисва на нещо гнило, ще принудя жабообразният да изплюе камъчето.

— Винаги си бил опърничав и подозрителен.

— Не съм губил от тези качества — тросна се Ори и се отдалечи ядосан.

Още на другия ден, той изпълни заканата си. Заяви на Инта, че днес ще закъснеят с лова, изчака пръсването на групата из шубраците и с решителна походка се отправи към наставника им.

След няколко резки въпроса, кроткия Слок сякаш се смали и очите му станаха тъжни. Но голямата му уста продължаваше да остава затворена.

— Попитах те какво правите с уловените клоки — настоя Ори. — Длъжен си да ми отговориш!

— Страшно ме затрудняваш, защото ние, слаксите, не сме свикнали да лъжем. Експортът на клоки е най-важното перо в нашата икономика. Пенданите от Лакс II умират за тях.

— Какво ги правят?

— Ядат ги, разбира се. Те са сродни на нашата раса. Красивите клоки се смятат за най-големият им деликатес, който ние за съжаление не можем да си позволим да консумираме.

— Защо не си ги ловите сами?

— Защото не можем. В миналото сме го правели, дори някога са били наша основна храна, но оттогава тези крилати създания са мутирали. Сега улавят биополето ни от стотици метри и веднага бягат. Невъзможно е да ги уловим.

— Защо не използвате капани от всякакъв вид? Магнитни, електронни, миризливи, лепливи и така нататък.

— Опитахме, не помага. Изглежда клоките са развили телепатична връзка с нас и веднага предугаждат за намеренията ни.

— Пробвахте ли да ги развъждате по изкуствен път? Защо сте оставили някакви си мухи да ви разиграват?

— И това опитахме, но те отказват да се размножават в неволя. Веднага престават да снасят яйца. Не оставаше друго, освен да прибегнем до вашата помощ.

— Предчувствах, че в тази работа има нещо нередно. Фактически ние не участваме в игра, а се изтрепваме от работа.

— Не е точно така, предоставихме ви комфортни условия, а вие не възприемате играта като работа.

— Затова в бунгалата няма инфо и холо, да не би някой да се усети и да съобщи там, където трябва.

— Моля те в името на нашата раса! Сигурно не постъпихме правилно, но не ни издавай. Ти си единствената ни надежда!

Слок падна на коленните си стави, подви задните си ципестите лапи, сключи в молитвен жест предните и от големите му тъжни очи закапаха сълзи.

Ори усети, че се размеква. Сети се за мнението на Хорт, после за боксониерата си, за скапания вкус на синтетичното кафе и дългите коридори на жилищния конгломерат. Като че ли тук се живееше наистина по-добре.

— Да речем, че се съглася с теб — започна той предпазливо. — Ще си трая, но държа на промяна в регламента.

— Ще направя каквото поискаш, само не ни издавай! Ще станем за резил в галактиката!

— Добре — великодушно се съгласи Ори. — Ще свалиш тавана за голямата награда до пет хиляди точки и ще обзаведеш всяко бунгало с холо и инфо. А мен и приятелят ми Хорт ще направиш инструктори по ловене на мухи, сиреч клоки. Ще прекратите всякакви игри на Земята, а ловенето на летящите гадини ще превърнем в спортен туризъм. Хем ще си плащат за престоя, хем ще ловят мухи.

— Спасителю наш, имаш право — прегърна краката му Слок. — Можехме да се сетим и по-рано, но не сме умни като теб.

— Започвай да действаш както ти казах. Забравих да добавя, че ще трябва да ни определиш и заплати.