Христо Пощаков: Играта

— Честито! — изрече тържествено той.

— Не мога да повярвам — призна Ори. — Всичко започна някак на шега.

— Вярваш, не вярваш, победихме! Стягай си багажа.

— Споменаха за подписване на някакъв договор.

— Формалност. Сигурно е свързана със застраховки, хотели и така нататък.

— Все пак ми се струва странно.

— Нали ще го прочетем? Какво толкова те притеснява? — успокои го Хорт.

— Имаш право, веднага ще го поискам.

— Хайде утре да се видим пред супермаркета. На обичайното място, в обичайното време — предложи Ори.

— Няма да закъсняваш!

Хорт изключи линията на инфото, а Ори се обърна и набра чрез клавиатурата на холото посочения адрес. Пред очите му се появиха две малки странички, изписани с красив шрифт. След графите с персонални данни, които трябваше да бъдат попълнени, следваше разбираем юридически текст. Една от точките му леко озадачаваше: „Спечелилият награда в играта дава съгласие за участие в нова игра, също свързана с награди“, но това не изглеждаше чак толкова странно. Той попълни исканите данни и положи електронния си подпис. Договорът изчезна, но бе сигурно съхранен в паметта на холото.

На следващия ден Хорт го очакваше на обичайното място и потропваше нервно с крак.

— Въпреки че няма да престанеш да закъсняваш, да се почерпим — заяви заядливо.

— Темата е изтъркана — каза Ори и се прозя. — Да изпием по чаша кафе.

Те влязоха в близката кабина с автомат за течности и се настаниха върху табуретките пред малката подставка, които изникнаха от пода. „Разполагате с пет минути“ — появи се встрани предупредителен надпис, но приятелите бяха свикнали с удобствата на техноцивилизацията и не се впечатлиха.

Автоматът изплю чашките с димящо синтетично кафе, придружени от две подсладяващи таблетки.

— Подписа ли договора? — попита Хорт, разбърка с пластмасовата клечка таблетките и отпи малка глътчица. — Ако си го направил, съвсем скоро ще получиш терминално направление. Разбрах, че ни дават тридневен срок, за да уредим формалностите по годишното ни отсъствие.

— Ама добре ги изиграхме тези големи жаби — отбеляза дълбокомислено Ори и се ухили.

— За в бъдеще си затваряй устата на тази тема.

— Голяма работа! Да не мислиш, че сме били единствени?

— Не е прилично да го разгласяваш. Всеки друг отговаря сам за себе си.

— Приготви ли си бански гащета, шнорхел, маска и плавници? И само това нещастно кафе ли ще ни бъде почерпката?

— Нали ти го предложи? Доколкото зная винаги страдаш от липса на средства.

— Да не се казвам Ори, ако тази вечер не се замъкна в някой бар и не се натряскам с най-скъпата опияняваща газова смес. Идваш ли с мен?

— Ако дойда, пак ще ми искаш заем — рече ехидно Хорт.

Лицето на приятеля му помръкна, но бързо възвърна предишния си вид.

— Какво толкова се стискаш? Ако не бях аз, нямаше да спечелиш наградата.

— Ти също. Като си помисля, че цяла година няма да ме дрънкаш за пари, много ми олеква.

— Тогава за какво са приятелите?

Мелодичният звън прекрати спора им и ги подкани да напуснат кабината. Отвън вече чакаха няколко човека.

— Тъпа техника — отбеляза Ори.- Не те оставя да си кажеш и две приказки. — Хайде да пазаруваме, нали каза, че цяла година няма да ти искам заеми, сега му е времето.

Дните до заминаването бяха изминали бързо. Те се намираха в голяма терминална капсула и слушаха с половин ухо наставленията на робота-стюард. Ори любопитно оглеждаше настанените по седалките пасажери и орловият му поглед се спря върху женска особа с платинена коса и пищни форми. „Не е за изпускане — помисли докато слагаше магнитните закопчалки на предпазните колани. — Интересно дали е сама?“ Светът около него се разтвори в синкаво сияние, лишено от мисли. Когато те отново се появиха си даде сметка, че сигурно се намира на много далечно място.

Хорт се размърда на креслото до него, опипа ръцете си и след като се убеди в целостта им, радостно се усмихна.

— Какво му е смешното? — попита го Ори и отново затърси с поглед платинената красавица.

— Не мога да си представя, че съм бил разложен на атоми. Исках да разбера, дали съм сглобен добре.

— И с мен ли се е случило?

— Да. Както и с всички останали.

Жената с пищните форми изглеждаше съвсем същата.

— Тези от нулевите прехвърляния добре си гледат работата — установи Ори със задоволство.

Стюардът ги подкани да излязат навън, а там гледката беше зашеметяваща. Невзрачната малка сграда на местния единствен терминал се губеше на фона на виолетовото небе и пищната тъмно-зелена растителност. Нямаше коридори, боксониери, плувни басейни, супермаркети и кабини с автомати за течности. Околната обстановка изглеждаше непривично, но същевременно опияняващо различна.