Христо Пощаков: Играта

Реши да престане да мисли по този въпрос, защото щеше да получи главобол, но появилата се идея продължаваше да го преследва като нахална муха. Той познаваше дребното повратливо насекомо като персонаж от анимационните филми и като изкуствен продукт, произвеждан за домашните терариуми, а реалната представа за него се оформи след сдобиването му с импланта по биология, нужен за отговори на въпроси от типа: „В кой период от развитието на земната цивилизация все още са съществували мухи?“. Несъмнено имплантите бяха твърде полезни и въпреки, че от тях чувстваше главата си леко подута, присъствието им на това място се оправдаваше от древната сентенция: „целта оправдава средствата“. Впрочем, откъде бе започнало всичко?

Почти неизвестните до тогава слакси се появиха на Земята твърде незабелязано. Те се смесиха с тълпата извънземни около нулевия терминал, после потвърдиха пред митническата служба сумата в галакси, гарантираща три месечният им престой и след като бяха проверени за оръжия, наркотици и незаконен софтуер, пристигането им бе отбелязано с „търговско-рекламна“ цел.

Слаксите бяха с почти човешки ръст, но приличаха на дебели жаби. Техните дребни квакащи копия все още се отглеждаха на Земята като домашни любимци — мил спомен от миналото. Отправната точка на новопристигналите бе регистрирана като Алгедон — доста забутана планета в далечен звезден куп на съседна галактика. Обслужилият ги митнически служител бе проявил усърдност и след справка в Централната памет, бе установил, че те са високо интелигентни земноводни, размножаващи се с яйца. Приликата им със земните жаби не учуди никого, тъй като наскоро бе открита планета със съвсем диви хора, които се отглеждаха за храна на местните умни паяци.

Пришълците се бяха ориентирали бързо, бяха намерили хотел с подходяща среда за обитаване и двайсетина минути след пристигането им се бяха настанили в специално обзаведени апартаменти. Известно време за тях не се чу нищо, докато по холовизията не се появи играта им „Спечели пътуване в рая“.

Пропагандираните от нея прекрасни местности се намираха на Алгедон, холоизображенията показваха неописуемо красиви масиви от странни каменни образувания или кристални морета с белоснежни крайбрежни пясъчни ивици, зад които се забелязваше поразяваща окото растителност. За съжаление клаксите не предлагаха туристически услуги, може би защото отскоро бяха станали член на Галактическата общност.

Ори Тантари попадна на играта съвсем случайно, после се зарази от нея и стана редовен участник. После разбра, че приятелят му Хорт е направил същото. Самата игра притежаваше прости правила. Достигането до всяко ниво акумулираше точки, при грешен отговор на въпрос участникът отпадаше, при верен продължаваше в следващите нива. Всеки по преценка можеше да прекрати участието си и да продължи на следващия ден, а целта на играта бе да се наберат нужните двайсет хиляди точки. Достъпът беше безплатен, наградите се състояха в едногодишен престой на Алгедон и бяха пет хиляди. Рекламните паузи непрекъснато показваха прелестите на извънземните райски кътчета, изглежда слаксите бяха достатъчно богати, за да си позволят толкова средства за пропагандни цели. Въпреки че произходът на това разточителство не бе твърде ясен, това малко интересуваше участниците в играта. Тя беше легално регистрирана.

Хорт Орсиа очакваше Ори пред „техния“ вход на супермаркета. Както винаги потропваше нервно с крак, като че ли изразходването на собственото му свободно време бе нещо много важно, макар че ерата на техноцивилизацията, то беше най-евтиния продукт. Но Хорт бе нервак по природа, сигурно имаше някакъв генетичен дефект.

— Здрасти — каза Ори. — Измисли ли какво ще купуваме?

— Не ти ли омръзна да закъсняваш? — упрекна го приятелят му. — Да не мислиш, че съм длъжен винаги да те чакам?

— Такъв съм си, трябваше отдавна да свикнеш. От древността е пристигнала мъдрата мисъл: „не бъди точен, за да не чакаш другите“. Придържай се към това правило и животът ти ще стане по-лесен.

— Ако всички бяха като теб, светът щеше да загине.

Хорт работеше в центъра за подпространствени съобщения, където всяка милисекунда бе от значение, докато Ори беше инструктор по плуване. Редовното или нередовно пристигане на неговите курсисти не му правеше впечатление. Въпреки огромната бездна между характерите на двамата, те повече от десет години се търпяха взаимно.