Христо Пощаков - Машинката за подстригване

— Запазена ли е?! — възкликна Корки с надежда.

— В днешно време кой пази остарели боклуци? — отбеляза барманът. — Сигурно отдавна е изхвърлена. Нали знаеш, откакто се появиха каските…, пък и на нас за какво ли ни трябва.

— Не може ли да я потърсите? Или да намерите друга? Ще заплатя много добре! — едва не извика пътешественикът.

Дъмбо го изгледа със същия особен поглед, който бе забелязал и при служителя на терминала.

— Имаш ли достатъчни пари? — зададе най-сетне той обичайния въпрос.

— Имам отвърна Корки. — Все още са ми останали доста галактически кредити, осемдесет години съм ги спестявал.

— Не ми говори за тези боклуци. Питам те за пари. Разбрах, че си платил в златни талари. Колко ти останаха?

— Не повече от двеста, но вярвам, че ще стигнат. Една машинка не може да струва кой знае колко.

— Ъ-хъ — рече Дъмбо и отново се почеса. — Ще видя какво мога да направя, след като този боклук толкова ти е притрябвал. Но макар и да е вехтория, той може да струва скъпо — присви хитро очи. — Всяко нещо, дето вече го няма, увеличава цената си.

— Така е — съгласи се Корки и отпи глътка от сервираната бира. — Дано да откриете поне една машинка.

След като се нахрани с местен бифтек, приготвен набързо и допи втора халба бира, той реши да си ляга. Чувствуваше, че последните събития бяха поразклатили нервната му система.

Доста дълго се повъртя в неудобното легло, но накрая успя да заспи. Когато се събуди, вече се намираше на съвсем друго място. Чантичката със златните талари липсваше от колана му, куфарчето му бе изчезнало заедно с кредитния диск, който не се оказа в джоба на ризата му. Лежеше на дървен нар и изглежда се намираше в някакво мазе, през чието малко прозорче се процеждаше слаба светлина. Той стана и безуспешно се опита да отвори вратата, но тя се оказа здраво заключена. Но не мина много време и ключалката й изщрака, после през нея се промъкнаха познатия му вече Дъмбо, придружен от двама грамадни мъжаги.

— Закарайте го в цеха — нареди „барманът“.

— Какво става, по дяволите, къде ме водите? — развика се Корки.

Един от мъжете размаха пред носа му дебелата тояга, която държеше и пътешественикът разбра, че отново го очакват неприятности. Вече имаше опит с палката на полицая от Клара III и реши да не се съпротивлява. Те го изкараха извън сградата и го натикаха във верижна машина, водачът на която се оказа същият тип, който го беше докарал от нулевия терминал.

„Цехът“ се оказа огромно помещение, построено под земята, в което се разнасяше нетърпима воня. Някакви хора, обути с гумени ботуши, се движеха между големите казани, в които нещо бълбукаше, други се бяха разположили около дълга маса, отрупана с празни и пълни бутилки. Встрани от казаните се забелязваха медни серпентини, вкарани в прозрачни цилиндри, в които течеше вода, край стените се издигаха редици от пластмасови каси. Съдейки по другата миризма, която също се носеше из въздуха, тук се произвеждаше алкохол.

— Стига си зяпал — изрева придружителят му с тоягата. — В онзи шкаф ще намериш ботуши и работни дрехи, обличай се и се хващай за работа.

— Но аз не разбирам какво става? — промънка Корки.

— Какво има да става? — сякаш се учуди мъжагата. — Вече си роб на Дъмбо и трябва да заработваш прехраната си.

— Къде са ми таларите, къде ми е кредитния диск? — прохленчи нещастният пътешественик. — Защо трябва да заработвам прехраната си, след като имам достатъчно пари?

— ИМАШЕ — изхили се мъжагата и размаха дървото в ръката си. — А сега вече нямаш. Или свиквай с обстановката, или ще стане по-лошо, нали се сещаш?

Корки се довлече до указания шкаф и бавно започна да се облича. После един от надзирателите му връчи кофа и му показа откъде да взема и къде да излива някаква помия, която миришеше отвратително. „Цехът“ приличаше на част от преизподнята, беше странно дори да се помисли, че той съществува в ерата на трансгалактическите преходи, хипервръзките и луксозния начин на живот.

След седмица работа, Корки се превърна в автомат, почти лишен от мисли. Животът му се състоеше от къртовски труд, хранене с долнокачествени продукти и спане. Вече заспиваше още с докосването на тялото си до дървения нар в общото спално помещение, където бяха наблъскани още петдесетина изнемощели от работа хора. Неподчинението се наказваше, беше станал свидетел на жестоки побои. Веднъж пребиха до смърт съседа му по казан, после никой не го видя повече. Излизането навън изглеждаше невъзможно. „Цехът“ се охраняваше от загубили човешкия си образ горили, които премятаха бластери и дебели тояги. Една нощ той стигна до извода, че животът му е погубен завинаги и безутешно заплака.