Христо Пощаков - Приключения в Дарвил

След третата бира се сещам, че засега е достатъчно, освен това наближава краят на работното време. Сигналът ме заварва на стартова позиция и аз съм един от първите, които излизат от сградата. служителите се изнизват един след друг, по едно време забелязвам Джим Перино и тръгвам да го пресрещна.

— Извинете, мистър Перино, искам да ви попитам нещо.

Длъгнестата плешива глава на шефа на строителния отдел ме поглежда учудено, после клепачите му примигват над цветните контактни лещи и той отвръща:

— Какво желаете, мистър…

— Гарсиа, Франк Гарсиа. Простете за служебния въпрос. Исках да разбера дали по време на монтажните работи на покрива на сградата е монтирана приемна антена за холовизионни сигнали. Спътникова, обикновена или каквато и да е. По фасадата не се забелязва такава.

Изненадан от въпроса, той се замисля, почесва се по темето и отвръща:

— Не, доколкото си спомням.

— А кабелни връзки с оптични влакна? Лесно ще се сетите — тръбите, в които се полагат, са твърде специфични. Ето там например — посочвам ниската куличка над входа на комуникационната шахта до края на сградата.

Джим Перино се намръщва и вдига очи към небето, сякаш там се намира собствената му памет. След това отпуска глава и твърдо заявява:

— Не, сигурен съм. Тогава роботите полагаха силови кабели и връзки с компютърната мрежа. Но защо ви хрумна да ме разпитвате?

— Моля да бъда извинен, много благодаря! — ликувам вътрешно и го оставям в недоумение. Той поклаща глава и се отправя към колата си, а мозъчето ми мисли ли, мисли.

Опасенията ми продължават да се потвърждават. Холовизионният образ не пристига отникъде, Големия бос го има я същевременно го няма. Следователно Джеймс Боулдинг Фърпоу е излъгал Чарли, но какво представлява всъщност? Загадката става все по-странна, по неведоми пътища чувството за опасност в мен се засилва. Франки ще разбере всичко, но преди това трябва да си допие и превозното му средство го насочва към бара на Тед Донаван, където ще му бъде приятно, а после ще има неприятности с Джули.

Изключвам сензора за координатна настройка и преминавам на ръчно управление. Още не съм стигнал до малкия паркинг, когато пред очите ми се разиграва сцена от покоряването на Дивия Запад.

Тед излиза от бара, хванал за яката някакъв опърпан тип и го изхвърля на улицата. Човекът залита и се просва на твърдата настилка.

След като паркирам, минавам край него, а той лежи кротък и усмирен. Неволно се взирам и го разглеждам, въпреки елементарната причина за действията на бармана — сигурно е пил до безсъзнание и не е имал с какво да плати. Човекът изглежда по-скоро умрял, отколкото жив, но клепачите му конвулсивно треперят и доказват последното. В този миг третата бира се изпарява от главата ми и го познавам. "Да пукна, ако това не е Джони Блиш, съквартирантът ми по време на следването". А Джони несъмнено е изпаднал в беда — видът му издава висока степен на алкохолно отравяне.

Навеждам се и се опитвам да го вдигна, но това се оказва трудна задача. По някое време отваря клепачи и ме оглежда с празен поглед — зениците му не реагират на светлината. "Съвсем си загазил, Джони" — помислям, после успявам да наместя гуменото му тяло върху гърба си й го помъквам към колата.

По пътя към болницата се отдавам на спомени. Джони Блиш, геният на випуска. Как бе възможно да стигне до такава деградация? Още тогава програмните му разработки превишаваха разбирането на всеки от нас, който се смяташе за умник. След дипломирането Военното ведомство го налапа като топъл хляб и побърза да го прегърне в здравите си обятия. Очакваше го висока заплата и престиж в очите на себеподобните. Как стигна дотук, Джони? И ти ли си вървял по пътя на Франки?

В дрипите му не се намират никакви документи. Представям на регистрацията кредитната си карта, после пристигат санитарните роботи, внимателно го полагат върху тясното санитарно легло и го търкалят към реанимацилта. Довиждане, Джони, дано д" те ремонтират! Когато нямах и цент в джоба си, разполагах с твоите наличности, а ти не искаше нищо в замяна.

Е, Франки, добро момче си ти и изглеждаш доволен от постъпката си. Нищо, че си свикнал да мислиш за себе си в трето лице единствено число и често стигаш до нивото на граматичен термин без признак на мисъл. Днешната случка ти изпари желанието да се върнеш в бара на Тед Донаван, затова се връщай в тихото си пристанище. Отивай при Джули и се насочвай към нещото, което напоследък се оформя в съзнанието ти като собствен дом.