Христо Пощаков - Приключения в Дарвил

Обикновено имах работа с техните шефове, мнозинството от тях оставаха непознати. В сградата витаеше дух на мистичност, несъвместим с бедните ми познания за основните дейности, които се извършваха в нея.

Когато седнах в пикапа и напуснах пределите й, до оградата на паркинга забелязах странен човек и най-много ме порази изражението на лицето му. Докато завивах, успях да го разгледам по-добре. Нестабилните му крака показваха, че се намира в нетрезво състояние, носеше скъсани джинси и раздърпана тенис-фланелка, над която се развяваше дълга чорлава коса. След това вниманието ми се насочи към пътното движение и бързо го забравих. Същата вечер реших да отида в бара на Тед Донаван, където на чашка можех да дообмисля превземането на сладката за мен крепост, наречена Хелън.

Необичайно за денят от седмицата, барът се оказа претъпкан. В мрачните очи на Тед се мяркаше задоволство, той кимна и ми посочи клиент пред него, който приключваше със сметката. Успях да се настаня, Тед ме обслужи бързо. Разменихме няколко приказки, след това той се отправи към другия край на бара. Отпих глътка, огледах се и с изненада установих, че съседът ми по място е съшият странен тип, който бях забелязал до оградата на паркинга. Полулегнал на бар-плота, беше навлязъл във фазата на забравата. Насочените към мен очи сякаш гледаха в празно пространство, а от устата му излизаха почти нечленоразделни звуци, но честото повтаряне на една дума ме накара да наостря уши.

СИМАКС, ха, СИМАКС — фъфлеше той. — Мръсните копелета… Мухльовци… Върнах им го, по дяволите… Нищо, нищо… Докато разберат, доста от паричките им ще са се изпарили… СИМАКС гарантира стабилност… — продължаваше да ломоти. — Тъпи говеда… Още нищо не са разбрали…

Неочаквана кашлица задави думите му, налетите му с кръв очи щяха да изскочат от орбитите си. Пристъпът продължи доста дълго — достатъчно, за да ме стресне. Помислих, че човекът умира. Въпреки пренебрежителния жест на Тед скочих от столчето й се наведох към него.

— Мога ли да помогна с нещо — изрекох полууплашен, без да зная какво да предприема.

— Остави го, ще му мине като на куче! — пренебрежително махна с ръка Тед. Не си ли наясно? От онези е, дето се тровят с долнопробни цигари. Купуват ги с лошо качество от черния пазар, пушат ги като шантави, после се давят и викат за майките си. Омръзнало ми е от боклуци, всяка вечер ги гледам.

Изпитах неудобство от думите му, аз също пушех, макар и не "долнопробни". Почервенял като варен рак, човекът до мене с труд си поемаше дъх. Изглежда, пристъпът на кашлица го беше накарал да поизтрезнее. — Какво има? — проговори хрипливо.

— Исках да помогна с нещо, намирахте се в затруднено положение.

— Я виж ти!… Намират се и такива. Джони Блиш — протегна ръка той. — Или това, което е останало от него. Погледът му отново се замъгли. — Чух да споменавате СИМАКС, работя там. Джони сякаш се напъна, за да излезе от помътнялото си състояние.

— Работите? — ухили се той, после едва отново не се задави от пристъп на необуздан смях. — Нима там може да се работи?

— Не разбирам.

— И никога няма да разберете, много малко са тези, които ще разберат. Но ще почакам, свикнал съм да чакам. Интересно ми е, дали кретените някога ще се усетят.

Той отпи нова глътка, и след миг очите му заиграха. — Оставете ме… моля ви! Оставете ме на мира!

Свих рамене и изпълних молбата му. Въпреки мизерния си вид и брадясалата физиономия, не изглеждаше лош човек. Върнах се на мястото си и допих чашата, после платих на Тед и си тръгнах.

— Франки, защо си търсиш белята?

Този път гласът на съвестта ми е съвсем конкретен. Неприятно е, когато си в състояние да навлечеш неприятности не само на себе си, но и на приятелите. Въпреки това натиквам кутийката в корема на тъпия робот и записвам номера му. Нареждам да Го опаковат и натоварят в служебния пикап, след това подписвам чека, връчвам го на администратора в ремонтния цех и излизам навън. Кой знае защо този особняк избягва да работи с фактури и платежни нареждания, но той вече е останал зад гърба ми и моментално го забравям. Изпуснах доста удобно положение, жалко, че не успях да се сдобия с оръжие. След трийсет и първата поправка на закона "Брейди", то съвсем изчезна от ръцете на гражданите, а връзките ми с престъпния свят, където все още можеше да се намери, се оказаха нестабилни. Когато Франк Гарсиа замисли нещо, обикновено го прави и когато не е в състояние да го извърши, се чувства страшно раздразнен. Джули твърди, че той е отвратителен човек и сигурно има право.