Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Здрасти — рече той. — Обичам точните хора.

— Къде ще ходим? — запита рицарят.

— Там, където трябва. Ще продължим с моята кола. Ето там е паркирана. Онази, с цвят металик.

Докато се настаняваха в купето й, мустакатият мургав човек му подаде черна превръзка.

— Завържи я пред очите си — нареди той.

— Защо?

— Не питай, такива са правилата.

Докато шофираше, Коко пусна музика. Барди се унесе в слушането на една от любимите му групи и само лекото залитане на тялото му подсказваше, че неговият водач прави различни завои.

— Дълго ли ще пътуваме? — попита по някое време.

— Остава още малко. Усещам, че музиката ти харесва. Винаги съм предполагал, какъв ще бъде вкусът на един Бърт Грейди. Искам да те предупредя: човекът, с когото ще те срещна, не обича много приказки. Бъди кратък. Носиш ли данни за типа и калибъра на патроните?

— Да — потвърди Барди.

— Тогава няма да има проблеми, приятелю. Потрай още малко.

Колата спря за момент, дочу се някакъв механичен шум, вероятно при отваряне на плъзгаща се входна врата, после гумите продължиха пътя си с особено хрустене, което предполагаше движение по малки камъчета. Коко направи завой, натисна спирачката и загаси мотора.

— Пристигнахме — каза той. — Изчакай да мина от другата страна, за да те взема.

Барди отвори вратата си и излезе от купето. Водачът му го подхвана под ръка и го поведе по скърцащият под краката им терен.

— Внимавай, започват стълби — предупреди го Коко.

Дочу се ново отваряне на врата, подът под краката му стана мек и рицарят усети полъх на климатична инсталация. След още петдесетина стъпки, придружителят му го настани да седне.

— Сега можеш да махнеш превръзката.

Барди изпълни указанието и се огледа. Намираше се в голям салон, чиято мебелировка бе изпълнена в старинен стил. По стените бяха окачени картини в позлатени рамки, пред прозорците се спускаха тежки кадифени завеси. На фотьойла до него стоеше мъж на средна възраст. Остриган, с къс врат и дебела шия. По дясната му буза минаваше тъмно-червен белег, сивите му очи гледаха пронизващо.

— Добре дошъл — прохърка дрезгавия му глас. — Сега кажи какво точно искаш, въпреки, че Коко ми спомена за някакви патрони.

— Трябват ми петстотин хиляди. На този лист съм ги записал по типове.

Мъжът се наведе, протегна ръка и го взе.

— Автоматично оръжие, пистолети, картечници — установи той след краткия преглед. — За какво по дяволите ти трябват толкова много?

— За реализацията на първият ми филм. Искам всичко да бъде автентично.

— Не ти ли идва наум, че това не съвпада с установената в страната законност?

— Така е, но тази идея не ми излиза от главата. Освен това ще снимам екшъна в чужбина…

— Виж какво, драги. Тези ги приказвай на друг, но не и на Вито Ламперони, който седи до теб. Или казвай какво си намислил, или си заминавай. Някакъв си милион и половина, който ще взема от теб, не си струва главоболията. Филм не се снима с истински патрони.

Барди се видя в чудо. Не можеше да му каже как точно стоят нещата. Истинската цел на покупката щеше да изглежда съвсем невероятна. Трябваше бързо да измисли нещо.

— Дори да е така — рече той. — Ако патроните не се употребят при заснемането на филма, мога да се закълна, че няма да бъдат използвани на територията на тази страна. Плащам си за доставката и никой друг не го интересува къде ще отидат. Ако не се споразумеем, ще потърся други източници. Нямам какво повече да добавя.

— Нямам интерес да съдействам на световния тероризъм, мога да стана потърпевш. Тези типове все някога се провалят…

— Заявявам, че няма да се употребят за терористични цели. В крайна сметка няма да избягам от Холивуд — излъга рицарят и внезапно се сети какво да добави. — Ако случайно замина нанякъде заедно с амунициите, те могат да бъдат придружени от ваши хора, които също са в състояние да бъдат полезни. Да речем десетина души.

— Накъде биеш — като че ли се ядоса Вито. — За последен път искам да се изразиш съвсем точно. За какво ти трябват патроните?

— Искам да сменя режима в една малка островна държава — отново излъга Барди. — По-голямата част от населението й е тъмнокожо.

— Това е съвсем друга работа — ухили се внезапно човекът с дебелия врат. — Десетина души не са ли малко?

— Аз също разполагам с известно число хора, а на място ще се появят още повече.

— Къде се намира това островче? — полюбопитства Вито.

— Не мога да ти кажа.

— Добре, няма да любопитствам повече. Колко време ще трае операцията?