Христо Пощаков: Меч, мощ и магия

Над котловината се стелеше мъгла — типично за този сезон в Ландирия, малкото островно кралство, което се управляваше от крал Рогонал. Жителите му бяха бедни, тъй като единственият им поминък се състоеше в отглеждане на крави и овце, които през лятото пасяха по оскъдните пасища на околните планини. Зърното за хляб пристигаше от крайбрежието, десеторно по-скъпо от доставяното в пристанищата, тъй като преминаваше през търговците-прекупвачи на съседните кралства, разположени зад планините.

Замъкът на крал Рогонал също беше беден, можеше да се каже, че единственото му богатство бе собствената му дъщеря Розамунда, за която от време на време пристигаха рицари от далечни краища, за да искат ръката й. Но тя беше твърде неумолима красавица, която непрекъснато отказваше предложенията в очакване на Истинския избраник, обгърнат от славата на подвизи и разбира се достатъчно богат.

В котловината имаше няколко села, обитавани от дрипавите си селяни, които едва смогваха да плащат непосилните данъци от няколко овце годишно, сирене, орехи и домашно тъкани платове, които естествено се събираха от бирника на кралството.

В това кралство участта на местния дракон Дзог, магьосникът Горо и един от малкото останали рицари на име Барди също не беше особено добра.

Драконът Дзог живееше в малка пещера в южната част на котловината, беше съвсем отслабнал и не бе хапвал девица през последните стотина години, тъй като селяните от околните села вече не се страхуваха от него и не му предлагаха такава. Устата и вътрешните му органи дори бяха изгубили способността да бълват огън, а крилата му стояха безпомощно отпуснати край измършавялото му тяло. Бе принуден да се храни с киселици и от време на време с някоя заблудена овца, след което дълго време се криеше от овчарите в пещерата си.

Магьосникът Горо бе неудачник, въпреки дългогодишното му обучение при старият Дзенга, който преди смъртта си му бе оставил великата магическа книга, написана на древно шумерски език, тъй като жителите на Ландирия все още не притежаваха собствена писменост.

Горо все пак можеше да разчита текстовете й, но не съвсем напълно. Все някоя заклинателна дума му се изплъзваше и магията ставаше не ефективна. Най-често четеше книгата седнал до заклинателната маса, както го бе учил Дзенга. При заклинанието за хляб, на тепсията пред него се появяваше вкисната каша с жълтеникав цвят и мирис на изпражнения. Но кой знае защо при заклинанието за сирене, в паницата до нея възникваше сноп от сплъстени кравешки косми, а при заклинанието за свежа телешка пържола, на масата се стоварваше купчина кокали от неизвестен произход.

След тези неуспешни опити той се чувстваше отчаян и съсипан, добре, че съществуваха скромните подаяния на селяните, които все пак желаеха селото им да притежава магьосник и да го имат за всеки случай, въпреки неговата безполезност.

Все пак преди няколко години, през едно от най-сушавите лета, Горо бе успял да направи успешна магия за дъжд, който факт по-паметливите от селото не забравяха. Беше успял да направи и заклинание за една изгубена овца, която се появи в кошарата, въпреки твърдото убеждение на някои, че вече е била изядена от дракона. Оттогава селяните го смятаха за донякъде полезен, въпреки че селото им се казваше Бягай-по-далече-оттук.

Рицарят Барди водеше жалко съществувание. Яздеше някаква кранта, която при добро желание би могла да се нарече кон, ризницата висеше надиплена по тялото му, сякаш беше надяната върху кокалите на вярното му животно, шлемът му се мотаеше около иначе смелата му глава, а отдавна ръждясалият меч едва ли можеше да се извади от ножницата, тъй като не беше употребяван от доста дълго време.

Тъй като не беше много известен, не го канеха по рицарските турнири в съседните кралства и той се занимаваше с обикаляне на селата по котловината, като предлагаше услугите си на селяните — да ги защищава. Самите селяни не бяха твърде наясно от кого точно трябва да ги защищава, понеже поради бедността си Ландирия не представляваше интерес за съседните кралства, а местния дракон отдавна бе престанал да прави големи поразии. Все пак вродената им гостоприемност ги караше да му предлагат някаква храна, поради което Барди все още не бе успял да умре от глад.

Освен, че бе окльощавял, той беше тъжен поради нещастното му влюбване в кралската дъщеря Розамунда, която при рядката предоставена възможност да се срещне с нея му бе заявила: