Христо Пощаков: Меч, мощ и магия

— Убий някой друг дракон, спечели рицарски турнир, донеси поне кесия със злато и тогава ще си говорим на по-интимни теми.

Хладното безразличие на Розамунда го бе съсипало и той бе продължил да се скита из котловината изпълнен с нерадостни мисли, докато един ден достигна до

селото Бягай-по-далече-от-тук и конят му по неизвестни причини се спря пред къщата на магьосника, който тъкмо се чудеше какво да прави, когато го забеляза пред вратата на двора си.

Барди и друг път бе посещавал селото, тъй като Ландирия не бе много голямо кралство, но по време на тези посещения Горо бе твърде зает с правене на неуспешни магии, за да му обърне внимание. Но този момент вече беше дошъл и първата мисъл на магьосника бе, че в дома му пристига евентуален клиент. Той услужливо излезе навън и покани Барди да влезе.

Рицарят слезе от коня си, въведе го в двора, завърза поводите му за първото удобно за целта стебло на дърво и после двамата се представиха един на друг.

— Изглежда съм попаднал точно където трябва — каза Барди, след като двамата се настаниха около масата за заклинания поради липса на друга, после младият мъж направи кратко животоописание, като наблегна върху несгодите си.

— Имаш ли с какво да платиш за една добра магия? — попита Горо, макар да не бе уверен в качеството на предлаганата услуга, но престижът на професията му изискваше да се държи точно по този начин.

— За момента не съм в състояние, но може би по-нататък… — промънка Барди и се изчерви. — Да речем, че нещата ще се пооправят, ако аз се оженя за Розамунда… естествено с твоя помощ. — Крал Рогонал не е от най-богатите, но все ще даде някаква зестра.

— Не звучи обнадеждаващо — промърмори магьосникът, но се сети за несъвършенството на собствените си професионални навици и реши да се държи по-отстъпчиво. — Мога и да се съглася, от мене да мине. С какво искаш да започнем?

— Дочух за някакъв местен дракон. Няма да бъде зле да го убиеш с магия, а аз да си припиша заслугите.

Горо се почеса по тила и реши, че от опит глава не боли. Хвърли няколко цепеници в огнището, където гореше слаб огън, протегна ръка и свали от близката полица книгата за заклинания.

— Дракон, дракон, дракон — шепнеха устните му, докато прелистваше пожълтелите й кожени страници. Изведнъж установи, че древно шумерската дума за дракон не му е известна, което пораждаше доста големи затруднения. Усети, че започва да се изпотява, докато накрая му мина спасителната мисъл да избере някакво неизвестно име, за което съществуваше възможността да бъде наистина дракон. Тук-там по книгата имаше някакви рисунки и той избра нещо с крила, което при по-голяма фантазия можеше да мине и за дракон.

Облекчен, той започна да чете текста до него и за трети път през живота си не направи грешка. Не знаеше, че силата на магията е повикала едно от древните невидими същества, обитаващи котловината, наречени гургили. Основното им предназначение бе да подобряват съдбата на хора и животни, без да искат нищо в замяна. Повиканият гургил се завъртя над главите им, прочете мислите, които витаеха в тяхната вътрешност и веднага разбра от какво се нуждаят. За да остави знак, че наистина нещо се е случило, той материализира върху масата за заклинания току-що опечена питка, от която струеше приятна миризма.

— Наистина си велик магьосник — отбеляза рицарят. — Аз никога не мога да направя такива неща. Само не разбрах какво е станало с дракона. Иначе нямам нищо против да изядем вторичния резултат на магията, от два дни не съм се хранил.

— Яденето е най-лесната работа — дълбокомислено отбеляза Горо. — Много по-трудно е да се установи дали драконът наистина е умрял. А това може да се провери само ако отидем до пещерата му. Тя не се намира много далече.

— Не е ли опасно? — запита Барди.

— Няма друг начин — отсече магьосникът. — Да изядем питката и да тръгваме.

— А конят ми?

— Да не би да искаш да му дам хляб? Все ще си намери някоя друга тревичка, останала по пътя. Сланите още не са паднали.

Драконът Дзог вяло се разхождаше пред убежището си и похапваше по някоя друга киселица, колкото да не умре от глад, а зимата идваше. Драконите не заспиват зимен сън, но за да прекарат този неприятен период, са им необходими слоеве подкожни тлъстини, които Дзог по понятни съображения не беше натрупал. Не е известно дали един дракон може да умре от гладна смърт, ала може да се предположи. Затова, когато видя групата от двама човека и един кон да се приближава към него, очите му светнаха, особено когато огледа коня. Драконът бързо сви наляво и се шмугна в близкия шубрак.