Христо Пощаков: Меч, мощ и магия

„Досега не съм ял кон — помисли трезво. — Рядко се среща, но освен овците и такива като него стават за ядене. Въпреки, че този е доста мършав“.

— Зад онези дървета се намира пещерата на дракона — показа с ръка магьосникът. — Остави животното да си попасе нещо, а ние внимателно ще надникнем в нея.

Барди изпълни предложението му, хвана страхливо ръждясалата дръжка на меча и двамата внимателно запристъпваха в указаната посока.

Входът на пещерата бе тъмен и страшен, от нея се разнасяше слаба воня, типична за всяка драконова бърлога. Но ако се свикнеше с нея, не беше чак толкова неприятна.

— Какво ще правим по-нататък? — попита рицарят. — Нищо не се вижда.

— Ще трябва да си направим факли — отвърна Горо. — За всеки случай съм взел брадвичка и огниво. Съжалявам, не съществува друг начин да проверим дали драконът е умрял.

— А ако още е жив?

— Ще бягаме — лаконично отсече магьосникът. — И то възможно най-бързо.

След известно време бледата светлина на направените от тях факли освети мрачната вътрешност. По неравния под на пещерата се търкаляха полуизгризани дребни кости, в тъмното й дъно се чуваше шум от капеща вода. Не се виждаше нито дракон, нито нещо, което да издава неговото присъствие.

— Дали магията го е унищожила напълно? — помисли на глас Барди.

— Знае ли човек, всичко на този свят е възможно.

— Тогава ще ми липсват доказателства — унило установи рицарят. — Глава, нокът, зъб…

— Да огледаме навън, може да се е тръшнал някъде наоколо — предложи Горо.

Те излязоха от каменния отвор, угасиха факлите и внимателно пристъпвайки започнаха да обикалят близката околност. По едно време дочуха особен звук, нещо като хрущене, заобиколиха поредния храсталак и се озоваха пред хилавия дракон, който дояждаше остатъците от коня на Барди. Двамата застинаха втрещени, рицарят дори забрави за меча си, а магьосникът в знак на защита издигна книгата със заклинания над главата си.

— Какво сте ме зяпнали? — учуди се добродушно драконът. — Изядох един кон, голяма работа. Овцете бяха по-вкусни. Дано с този кон да изкарам зимата.

— Не те ли е срам! — внезапно извика Барди. — Що за рицар ще бъда без него? На всичко отгоре нищо ти няма — продължи той и изгледа с укор Горо, който изглежда излизаше от вцепенението си.

— Наистина, фактът е неприятен — смутолеви магьосникът. Да си призная, очаквах съвсем друг ефект.

Той не знаеше, че гургилът, който беше пряк виновник за събитието, вече се въртеше над главите им и благосклонно се подхилваше.

Барди закри с длани лицето си и безутешно заплака. Магьосникът и драконът изглеждаха доста смутени.

— Не разбрах какво толкова е станало? — изрече крилатото чудовище и въпреки подутия си корем, се опита да повдигне крилата си. — Може би някога ще мога да компенсирам изядения кон. Например ако се събера с една драконка, която живее в комфортна пещера зад планините, а за нея отдавна се носи слуха, че е скътала доста злато. Тогава ще ти купя нов кон. Въпреки слуховете, че драконите са зли, аз не съм такъв. Притежавам съвест, но трябва и да се храня с нещо. Моля за извинение, но по въпроса засега нищо не може да се направи.

— Възможно е — внезапно се окопити Горо. — Ще направя магия, за да се събереш с тази драконка. Няма да бъде лошо, ако успееш да убиеш някой от останалите й претенденти и после да ни повикаш. Впрочем ето как точно стоят нещата.

И Горо съвсем чистосърдечно му разправи в какво се състоят затрудненията на Барди, който застанал встрани от тях тъжно мълчеше.

— Започвай да правиш магията — подкани драконът след като магьосникът завърши с повествованието. Дано да излезе успешна.

Въпреки липсата на маса за заклинания, Горо нервно запрелиства кожените страници, докато гургилът кръжеше над главата му и му внушаваше собствените си мисли. Скоро съдбата на тримата щеше да бъде променена.

Както обикновено, магьосникът не можа да прочете правилно две от основните магически думи, предназначени за съешване на дракони. Митичното създание в пространството над него реши, че грешката не е толкова лоша. И сгрешеното заклинание предизвика пространствено-временен мехур, който обгърна тримата и заедно с гургила мигновено ги пренесе някъде съвсем другаде.

— Усещам миризма на коне — отбеляза драконът Дзог. — Вече установих, че макар да не са като овцете, могат да се ядат.

Горо и Барди безпомощно се оглеждаха, в безуспешен опит да разберат къде се намират. Наоколо се намираха няколко големи сгради, в пространството между тях бяха разхвърляни непонятни неща, които изглежда бяха направени от метал. От върха на някакви високи стълбове струеше непонятна силна светлина. Не се забелязваше никакво движение.