Христо Пощаков: Меч, мощ и магия

…Барди си спомни за Ландирия, за бледата, но несравнима красота на родния си край, която все пак беше неповторима, за неизживения копнеж по Розамунда и го обзе дива носталгия. Близо два месеца не се беше виждал с дракона и магьосника, беше наложително да я обсъди с тях. След това погледна към новозакупения „супер-топ“ компютър с гигантска памет и усети, че ако се завърне в предишното си амплоа на рицар, умната машинка сигурно ще му липсва. Може би трябваше да я използва, за да опише в подробности перипетиите около появяването им в този свят, които да се запазят в паметта на поколенията. Това вероятно щеше да го отвлече от новопоявилите се мисли. И той се наведе над клавиатурата…

— За какво ни повика? — оригна се драконът на овнешко и избълва блед пламък, който го накара да се смути.

— Наистина, за какво? — повтори магьосникът.

— Забравихте ли откъде тръгнахме и какво представлявахме? — попита бившия рицар.

— Помня, че бях вечно гладен — отвърна Дзог и нервно заметна с опашка.

— И аз — присъедини се към него Горо. — Освен това нямах голям успех в магиите.

— И на мене коремът ми бе вечно празен, но това не ми пречеше да обичам недосегаемата Розамунда. Независимо от факта, че крал Рогонал ме смяташе за нищожество. Обожавах къдравите й руси коси, очите й — сини езерца, и нежните й, сякаш изваяни от порцелан ръце. Наскоро разбрах, че никога няма да спра да я обичам.

— Защо ми напомняш за селяните, които от време на време не ме оставяха да умирам от глад? — изсумтя магьосникът. Сега съм богат, въпреки липсата на магии.

— Не си ли благодарен за това, което все пак правеха за тебе?

— Не знам какво да кажа. Тук всичко изглежда по-добре. Живеем във високо технологично общество, все пак изпълнено с изпълнено с предразсъдъци, от които печеля. А там, откъдето пристигнахме, не съществува нищо друго, освен миризма на бедност и тор.

— Слушай, Дзог. Освен че си надебелял и имаш банкова сметка, не смяташ ли, че някъде зад планините в нашия свят те очаква драконката Гейла, поне така разбрах, че я наричат, а ти не можеш да се чифтосаш с друга, освен с такава от твоя вид. Не искаш ли да отгледаш поколение от дракончета?

— Не ме настъпвай по болното място. Когато се замисля върху тази тема изяждам два пъти повече овнешко месо.

— Що за същества сте вие? Не искате ли да се върнем в нашия свят? Тук всичко е чуждо, подчинено на паричните отношения.

— Ами и там ги има, а сега малко или повече сме богати.

— Предлагам да се върнем обратно.

— Как? — извикаха драконът и магьосникът. — Има ли някакъв начин?

— Не съм се задълбочавал, но мисля, че компютърът предлага подобна възможност. Обърнете спестяванията си в злато и скъпоценни камъни, мисля, че Горо вече го е направил. Предлагам след седмица отново да се срещнем.

Мислите на бившия рицар не бяха напълно негови. Те донякъде бяха внушени от невидимият гургил, който витаеше над главите им и също мечтаеше да се завърне на собствена територия, а той предполагаше, че ще бъде за тяхно добро.

Те се срещнаха отново на някакъв полупразен паркинг. Драконът пристигна с хладилен камион, купен от него, излезе зъзнещ от товарното отделение и се разплати с наетия шофьор, който бързо изчезна нанякъде. Магьосникът донесе две торби, завързани като дисаги и пълни с предсказуемо съдържание, а бившият рицар пристигна с кола, чиито багажник отвори. Между останалите багажи, вътре се намираха ризницата, мечът и шлемът му, който по навик постави на главата си, след това усети нецелесъобразността на жеста си и бързо го смъкна. После взе в лявата си ръка куфарчето с портативния супер компютър, а в дясната стисна чанта с видимо тежко съдържание. Изглежда не искаше да я остави в купето на колата.

— Какво е това — попита Горо, посочвайки куфарчето.

— Пътят ни за връщане — отвърна Барди. В един от файловете съм записал перипетиите ни до последната подробност. Омагьосай го!

— Не зная дали ще стане — смутолеви магьосникът и извади изпод сакото си книгата със заклинанията. — Шумерите не са се занимавали с компютри.

— Няма значение, направи магия за връщане — подкани го Барди.

— Дано нещо да се получи, той по принцип е некадърен — прохърка Дзог. — Ще се моля на бога на драконите.

Докато бившия рицар боравеше с компютъра, магьосникът съсредоточено четеше текста, който смяташе, че представлява магия за връщане. Витаещият над тях гургил наблюдаваше действията му и внушаваше това, което смяташе за правилно, защото всички гургили притежават неосъзнати познания — оттогава, откакто съществуват.