Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Няма да разчитам на случайности — рече Барди и се отдалечи от нея. — Бъди здрава и ти.

Отстъплението му в коридора приличаше на позорно бягство. Но при сегашните обстоятелства, разрешаването на личния му проблем му идваше в повече.

В двора на замъка го очакваше Горо.

— Тръгвай към тронната зала — рече той. — Пристигнали са пратеници от Сандирия. Кралят вече е там и те очаква.

Двамата скоро пристигнаха в полутъмното помещение. След като очите му се адаптираха към полумрака, рицарят разпозна всред няколкото мрачни физиономии една доста тлъста, която не можеше да принадлежи на друг, освен на сенешала на крал Диометий. До него вече се бе настанил колегата му Монти.

— Само теб те чакахме — обърна се кралят към зет си. — Както разбирам, пратениците са дошли с лоши новини.

— Така е — потвърди Горголан. — Трябва да знаеш, че моят господар е останал с отлични впечатления от теб и те моли за помощ?

— Могъщата Сандирия да моли за помощ невзрачния си съсед?! — учуди се Барди. — Какво толкова е станало?

— Държавата ни е в беда и за момента всяка външна помощ е полезна. Черните рицари се изсипаха от безброй кораби и бързо завладяха пристанищата ни. След това разбиха войската на крал Диотемий и го обсадиха в замъка му.

— Аз имам само триста конника. Едва ли ще мога да помогна кой знае колко.

— Ние пратихме пратеници в Кирикия и Тримония, оттам също ще пристигне подкрепа.

— А кой ще пази нашето кралство, ако изпратим цялата си войска? — зададе резонен въпрос Рогонал.

— Може да оставите част от нея, ще бъде като помощен гарнизон. Не забравяйте, че ако не се притечете на помощ, вие сте следващата жертва. Пътят от Сандирия до Ландирия е най-краткият — каза най-възрастният пратеник, чиято осанка внушаваше уважение.

— Какво ти е мнението, Барди — запита безпомощно кралят.

— А твоето? — обърна се от своя страна рицарят към Горо. — Жалко, че и Дзог не присъства.

— До мен ли опря работата? — смути се стария магьосник. — По принцип мразя войните, но в случая нямаме голям избор. Трябва да помогнем, с каквото можем.

— Съвсем правилен начин на мислене — подкрепи го сенешалът Горголан. — Няма да съжалявате. Ако победим проклетите рицари, крал Диотемий богато ще ви се отплати.

— В което се съмнявам — промърмори тихо Рогонал. — Сега му е времето, да му видят сметката на стария мошеник.

Добре, че казаното от него бе чуто само от Монти, който тактично се направи на глух.

— Ще ви окажем помощ — изговори на по-висок глас кралят. — Принц Барди ще определи размера на военния контингент. Довечера ще направим гощавка, а утре може да тръгвате.

Държавният глава на Ландирия царствено се отправи към мазето си, а зет му остана да уговаря подробностите по военната експедиция.

Застанал начело на колоната от ездачи, генерал Барди бодро пришпорваше коня си. Следваха го стотниците Дого и Заган, зад които се точеха двеста кавалериста, готови всеки момент да влязат в бой с врага, който не бързаше да се появява. Както винаги досега, Горо бе предпочел да остане в замъка — твърде много държеше на старите си кокали.

Пътят към Сандирия бе добре познат, при пресичането на голямата гора не срещнаха никакви трудности. Когато минаваха покрай брега на езерото, на няколко пъти забелязаха останки от огнища, което предполагаше бивше човешко присъствие. Тесният проход с отвесните стени, където се бе провела решаващата битка с диваците изглеждаше мирен и притихнал. Преминаването през него напомняше за събитията, които се бяха разиграли не отдавана с разхвърляните тук-там човешки черепи, оглозгани от птиците и животните. Когато излязоха на открито пространство, следващият, втори и последен проход преди границата със Сандирия се бе изправил насреща им. Най-старият пратеник на тази страна по едно време пришпори коня си и се изравни с предводителя на войската. Казваше се Пинтер.

— Наближаваме границата — отбеляза той. — Трябва да бъдем по-предпазливи.

— Защо? — изненада се Барди. — Още не сме я стигнали.

— Всичко се случва — изпъшка възрастния човек. — Възможно е черните рицари вече да са прекосили нашата територия и да са се насочили насам.

— Толкова бързо?!

— Като ги наблюдавах как се бият, стигнах до извода, че за тях няма невъзможни работи. Едвам успяхме да избягаме от обсадата на замъка.

— Имаш ли предположения откъде идват?

— Не предположения, а увереност. Разбирам езика, на който говорят, а той се употребява само в Скандания. На младини бях моряк, често търгувахме с тази мрачна страна и дори веднъж щях да попадна в робство. Сканданските войни обичат черния цвят на дрехите и доспехите си, и при сражение често изпадат в бойна лудост. Самите те наричат себе си витанги. Покланят се на техния главен кървав бог, наречен Ботан, дори от време на време му принасят и човешки жертвоприношения. Нашите религии са много по-кротки. Ние вярваме в свещени гори, камъни и дървета.