Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Тъмните сенки съвсем не са били сенки, а хора като нас…

— Диотемий ги нарече черни рицари — прекъсна го Барди.

— Съвсем правилно ги е нарекъл, предполагам, че са завоеватели от далечни земи. Откакто съм жив, не съм чувал за подобна сган. Не те имат голямо преимущество — всички са на коне.

— Какво искаш да кажеш? Че и нашите войници трябва да се качат на кон, това ли имаш предвид? — настръхна кралят. — Помисли ли колко ще струва закупуването на триста коня?

— Нямаш друг избор — отсече магьосникът. — След като веднъж са дошли, могат и да се върнат. Ако нямаш пари за коне, тогава реквизирай ги.

— Това предложение повече ми харесва. Но как ще бъде прието от селяните?

— Откога те започнаха толкова да те интересуват? — намеси се Ламон, който дотогава бе запазил мълчание. — Реквизираме им конете, качваме войниците върху тях, подгонваме черните гадове и ги изколваме като прасета. Толкова по въпроса.

— Много е лесно на приказки — изрече Барди. — Първо трябва да извършим нова мобилизация, за да попълним броя на убитите войници, след това да намерим конете и накрая да се проведем подходящо обучение. Тактиката на конният бой се различава на тази от пехотата.

— Казах си мнението — изсумтя недоволно здравенякът. — Каквото трябва, да го направим.

— Снощната акция показа, че черните рицари много добре си знаят работата — осмели се да изкаже мнение стотника Заган. — Имаме работа с майстори в боя и отлично въоръжени кожодери.

— Така е — присъедини се към него колегата му Бино. — Ще ни изколят като пилци.

— Още една такава приказка, и ще се простите с длъжностите си — ядосано ревна Барди. — Ако ви слуша човек, най-добре ще бъда да се оставим да ни избият.

— Не исках да кажа това — опита се да се оправдае стотникът. — Имах предвид, че все още нямаме такива бойни умения.

— Аз мисля да приключваме — каза мъдро Рогонал, чиито мисли вече се насочваха към съкровеното му мазе. — Каквото ви нареди генералът, това ще правите. — Хайде, Барди, започвай!

— Стотниците да наредят засилване на охраната. Всеки войник, намерен заспал на пост ще бъде наказван жестоко. Благородникът Ламон да организира реквизита на конете, а аз лично ще се заема с новата мобилизация.

— Обявявам съвета за приключен — рече кралят и побърза да се измъкне от тронната зала.

След няколко дни взетите решения бяха изпълнени. Оставили псувните и плачът на селяните зад себе си, Барди и Ламон се завърнаха. Първият с ново попълнение войници, а вторият с триста коне и няколко коняра. През това време не бяха отбелязани нови нападения, а стотниците въведоха желязна дисциплина.

Новото обучение започна. Поляната пред близката гора се огласяше от звъна на оръжия и конски тропот. Войниците бързо навлизаха в попрището си на кавалеристи. Повечето от тях яздеха конете върху гол гръб, но всички сарачи в кралството бяха натоварени със спешната изработка на седла, юзди и стремена. И след около седмица, те пристигнаха в замъка, натоварени на няколко каруци. Конната войска беше напълно екипирана.

Барди притисна краля отново да разтвори кесията си и да плати изработеното, както и доставките от зоб за конете. После нареди да се започне строежът на конюшни.

По време на новите военни приготовления Розамунда продължаваше със обичайните си напоследък занимания и почти не обръщаше внимание на съпруга си, който уморен от дневните обучения се връщаше късно, хапваше на две на три, после се просваше в леглото и веднага заспиваше.

Една сутрин генералът едва не се сблъска с Хелга в един от коридорите на долния етаж.

— Здравей… Барди — успя да промълви тя, а той се почувства като ударен от мълния.

— Здрасти, Хелга — отвърна с мъка и едва сега си даде сметка, колко му е липсвало нейното присъствие.

Девойката се покри с плътна руменина и думите заседнаха в гърлото й. Двамата продължаваха да стоят, безсилно застанали един срещу друг.

— Как си? — опита се да продължи разговора рицарят.

— Благодаря, добре — отвърна Хелга и още повече се изчерви. — Разбрах, че напоследък си много зает.

— Така е — потвърди Барди. — Стягаме се за нова война. След като свърши, ще гледам да изпълня обещанието си.

— Непрекъснато мисля за теб, дано да не се наложи отново да ти прислужвам.

— Дано… не се доизказа рицарят.

— Пожелавам ти да останеш невредим… и да победиш — успя да изговори Хелга. — Нека някой ден пак да се срещнем, дори и да е случайно.