Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Гейла-а-а! — провикна се рицарят. — Покажи се!

— Кой ме вика? — дочу се от вътрешността на тъмния отвор дрезгав глас.

— Аз, рицарят Барди. Водя ти съпруга, за който те сватосах.

В тъмнината светнаха две зеленикави очи, после Гейла подаде глава навън и огледа критично жениха си.

— Пооправил си се — установи тя безизразно. — Какво ми носиш?

— Тук е, в тези куфарчета — успя да произнесе Дзог след няколко героични преглъщания.

— Какво чакаш, тогава? Вземай ги и влизай вътре. Повикай и онзи дребен нещастник да ги отвори.

След като опашката на Дзог изчезна в пещерата, Барди го последва. На няколко стъпки от входа й загуби ориентация и щракна със запалката си, за да види къде стъпва. Подът под краката му беше осеян с остатъци от кокали.

„Тази драконка не е от най-чистите“ — помисли с погнуса и му стана неприятно, заради Дзог.

— Какво се мотаеш? Отваряй куфарчетата! — просъска от тъмнината Гейла и светна с очи.

— Не ги виждам — оправда се рицарят.

— Точно пред краката ти са — смутолеви Дзог, който съвсем не се забелязваше. — Шифърът е от едно до четири.

Барди отново щракна запалката и след минута успя да се справи със задачата. Съкровищата на приятеля му блеснаха под светлината на бледото пламъче.

— Не изглежда съвсем лошо — промърмори Гейла. — Човече, свърши си работата. Отивай си, докато не съм те изяла.

— Аз обещах да го върна в Ландирия — промънка драконът.

— Казах му да си ходи — отсече прясната му съпруга. — Да дойде утре по това време, сега трябва да се опознаваме.

Дзог не намери какво да отвърне, а рицарят счете за по-благоразумно бързо да се измъкне навън. Вече бе взел решение да пренощува в някоя от къщите на близкото село. И той тръгна обратно надолу по пътеката.

Настаняването му не бе трудно, местните медни монети веднага свършиха необходимата работа. Селяните бяха извънредно любезни, дори го поканиха на трапезата си, заредена с неизменната леща, твърди питки, лук и сланина. Настаниха го в стая над приземно помещение, което служеше за обор. Но нощта се превърна в най-ужасното нещо, което бе изпитвал през живота си. След като изгаси лоената свещ, през цепнатините на между дъските на пода се промъкна армия от гадинки, които немилостиво се впиха в рицарската му плът. Започна жестоко чесане. Бълхите, пристигнали от животните го хапеха немилостиво, а сражението с тях не бе в негова полза. Утрото го завари подпухнал от пришки и безсъние.

Барди слезе на долния етаж и влезе в кухнята. Наплиска с вода очите си, хапна на две на три и посети дворното място, което заместваше дупките в замъка на крал Рогонал. След това се сбогува студено с домакините си и тръгна към пещерата на Гейла. Сутрешния студ усили крачките му.

Подал глава зад шубраците в началото на пътеката, Дзог вече го очакваше. След като го видя се измъкна на гладкия път и приклекна като куче.

— Да тръгваме — заяви унило. — Качвай се на гърба ми.

— Как мина първата брачна нощ? — попита го рицарят.

— Не ме питай, не ми се приказва — отвърна драконът и се засили по нанадолнището.

— Какво толкова се е случило? — продължи с въпросите Барди, след като вече летяха във въздуха.

— Гейла не ми позволи никакви интимности. Трябвало да се опознаем по-добре.

— И колко ще продължи това опознаване?

— Откъде да зная? Мога ли да й разбера капризите?

— Тогава не ти остава друго, освен да проявиш търпение.

— И аз така си мислех. Да видим до къде ще я докараме — заяви Дзог с тон, който не предразполагаше към по-нататъшни разпити.

Барди млъкна и започна да се любува на природата под него. В ниската част на планината късната есен бе обагрила в златисто-червено горите на Сандирия, над тях се зеленееха плътните редици на боровете, а още по-нависоко се белееха снежните шапки на билата. Денят беше слънчев, небето ясно-синьо, споменът за среднощните кръвопийци избледняваше. Като се изключеше мрачното мълчание на Дзог, обстановката предразполагаше към приятно настроение. Рицарят се за загърна по-плътно с наметалото си и продължи съзерцанието. Да летиш върху гърба на дракон е изключително приятно.

Снегът около замъка на крал Рогонал се беше стопил. Те се приземиха в калните коловози на коларския път покрай казармата и Дзог най-сетне благоволи да проговори:

— Като влезеш вътре, нареди да ми донесат няколко овце. Чака ме обратен път, трябва да се заредя с гориво. Да не мислиш, че летенето е лесна работа?