Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Какво предлагаш? — изгледа го принцесата с подозрение.

— Ти няма да сменяш прислужницата ми, а аз като оздравея, ще ти намеря нови филми. И няма да счупя уредбата, което отдавна съм го замислил.

— Не си този, който ще ми поставя ултиматум — гневно заяви жена му. — Аз съм принцесата!

— Добре, нека да не е сделка, а споразумение — поясни Барди. — Ти си принцеса и ще останеш такава, Хелга е прислужница и винаги ще си знае мястото. Какво толкова те дразни? Изгледай някой исторически филм и ще промениш мнението си. Принцовете и кралете винаги са имали държанки, а жените им изобщо не ги е интересувал този факт. Не твърдя, че същото ще стане и с мен. Девойката просто ми прислужва добре, доволен съм от нея и не желая да бъде сменена.

Розамунда се позамисли.

— Хм-м-м… — изръмжа тя накрая. — Добре, да бъде на твоята. Очаквам да спазиш обещанието си.

Тя излезе демонстративно и хлопна вратата след себе си. Стъпките й заглъхнаха в коридора. За всеки случай, Барди реши да изчака десетина минути, можеше да й хрумне да се върне за нещо. Но търпението му се изчерпа доста по-бързо.

— Хелга! — извика неспокойно.

Девойката не се забави да влезе. Сълзите по лицето й още не бяха изсъхнали.

— Ела да ти покажа нова игра — каза той и разтвори куфарчето, което предвидливо беше затворил при влизането на Розамунда. — Не обръщай толкова внимание на дивотиите на жена ми. Всички принцеси са такива.

Младата жена мълчаливо пренесе стола до леглото му, но по лицето й остана сянка на печал.

Измина още една седмица, раната му почти заздравя. Но на Барди му харесваше да се грижат за него, много отдавна не бе изпитвал такова блаженство. Хелга, която редовно му сменяше превръзките, беше наясно с физическата му кондиция и номера с гърнето едва ли повече щеше да минава. От друга страна личеше, че подобряването на здравословното му състояние съвсем не я радваше. И двамата вътрешно желаеха нещата да продължат както преди, което бе невъзможно.

Горо един ден се намъкна в стаята без да чука и прекъсна новото им занимание. Бяха започнали да играят шах на компютъра.

— За какво идваш? — попита го рицарят, не особено приветливо.

— Как за какво? За какво изобщо идват приятелите? За да те видят и да попитат: „как си“. Предполагам, че няма вечно да продължаваш с излежаването, защото Дзог е много обезпокоен. Навън вече е доста студено, отново падна сняг. Той трепери от студ и очаква да го заведеш при Гейла. Побъркал се е по нея и непрекъснато ми дърдори за малки дракончета. Мина повече от месец, откакто си му обещал.

Рицарят-генерал внезапно изпита остро вътрешно чувство на срам. Нали той самият бе убеждавал и двамата, че ще имат нужда един от друг? Преди малко Горо му се бе стори едва ли не неприятен, почти беше забравил за ангажимента към Дзог. Горкият дракон! Беше спасил живота му, а сега какво ли преживяваше?

— Слушай, Горо. Кажи му, че още утре ще се заема с тази работа. Вече се чувствам добре.

— Това исках да чуя — каза радостно магьосникът и бързо изчезна, за да съобщи новината.

Барди повдигна глава и срещна тъжния поглед на Хелга.

— Къде са мечът и ризницата ми? — запита той девойката на следващата сутрин. — Трябва ми добро и дебело наметало, както и ръкавици.

— Ще отида да намеря, нещата, които ти трябват… Барди — отвърна тя и от очите й бликнаха сълзи. — Няма ли повече да се виждаме?

— Засега не зная. По-нататък ще се опитам да измисля нещо. Премного свикнах с теб.

— Много ще ми липсваш. Но всъщност не мога и да мечтая за нещо повече. Аз съм една проста прислужница, а ти си принц.

— В приказките се случват прекрасни работи.

— Да, но в реалността съществува Ландирия и този студен замък.

— Горе главата, Хелга. Казах, че все нещо ще измисля. Да са живи и здрави филмите. Налага се да изпълня обещаното на Дзог и ще отсъствам известно време. Няма да те забравя, ще мисля за добротата ти, проявена към мен. Сега отивай за вещите ми — нареди той, привлече я към себе си и я целуна по челото — не посмя да продължи с целувките по-надолу. — Благодаря ти за всичко, което направи за принца си.

След половин час Барди излезе от замъка и се запъти към близката казарма. Драконът беше легнал като куче, облегнал глава върху лапите си. Дочу приближаването му и отвори око, помътняло от въжделения.

— Домъкна ли се, най-сетне — промърмори недоволно. — Омръзна ми да те чакам. Не бе рана, не бе чудо. Ако и аз отдавах толкова грижи за моите, досега да съм пролежал живота си.