Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Ще чакам пред вратата — долетя мелодичното й гласче. — Като свършите ме повикайте!

Барди пренесе внимателно тежестта на тялото си към по-здравата му част, повдигна другата си ръка, смъкна долните си гащи и скоро въздъхна с облекчение. Оставаше да мине към по-сериозната част на започнатото изпълнение, но наоколо не се виждаше тоалетна хартия. Беше оставил няколко ролки при Розамунда, все още останалото, по-голямо количество, се намираше в багажника на колата. Налагаше се да се примири с обстоятелствата.

— Ела тук! — извика след малко, привършил с действията си.

По-зачервено от преди, девойчето отново влезе в стаята.

— Как се казваш? — попита я той, след като с общи усилия, успя да се настани в леглото.

— Хелга, Ваша Светлост.

Генералът установи, че предишните им съвместни действия заслужават проява на по-голяма интимност.

— Ще ми викаш Барди. Там, където бях, съществуваха по-демократични отношения. Така ще се обръщаш към мен, когато сме насаме.

— Добре, господарю.

— Сега кажи „добре, Барди“.

— Добре, Барди. Какво друго ще поискате?

— Ще казваш: „какво ще поискаш“.

Лицето на девойката бе станало мораво-червено.

— Какво ще поискаш, Барди? — изрече тя с голямо усилие, но начинът, по който го направи, му се стори чудесен. Не можеше да си обясни защо това скромно и непретенциозно създание го караше да чувства прилив на сили.

— Повикай жена ми, после магьосникът Горо.

— Нека първо да донеса закуската, вече съм я приготвила.

— Добре, действай.

Хелга отнесе гърнето, а рицарят го загложди мисълта, че тя сигурно щеше да види произведеното от вътрешните му органи. После се сети, че тукашните взаимоотношения бяха доста простовати и сигурно такива гледки изобщо не правеха впечатление, поради очевидната им обичайност. Но все пак му беше неприятно.

След известно време тя се върна. Носеше поднос, върху която лежеше обичайната твърда питка и пръстена паница пълна с леща, в която плуваха едро нарязани парчета свинско месо. Нямаше галети, нито конфитюр и шунка.

— Как да го ям това нещо? — учуди се Барди.

— Ами както се яде — рече девойката и възвърна предишния цвят на бузите.

Генералът се сети. Отчупваше се парче от питката и с нея се загребваше част от съдържанието на паницата.

— Виж какво, Хелга. Като отидеш да повикаш принцесата, кажи й да донесе тоалетна хартия и лъжица. Запомни ли?

— Тоа-летна хар-тия и лъ-жи-ца — повтори тя с усилие.

— Браво на теб, паметлива си. Можеш да тръгваш натам.

Девойката се поклони и чевръсто се втурна да изпълни поръчката. Службата й при него изглежда й доставяше удоволствие.

Когато Розамунда се появи, Барди бе преполовил лещата.

— Хай — произнесе принцесата на английски. — Как се чувстваме днес?

Въпросът й не бе придружен нито от целувка, нито прегръдка. В него присъстваше само формално показан интерес.

— Защо съм тук? — попита той.

— Защото по филмите болните лежат в отделна стая.

— А в реалния живот, за тях се грижат и жените им. Освен това тук не е болница.

— Вече стана такава. Ако те бяха настанили при мен, щях да ти преча с музиката. На теб ти е нужно спокойствие.

— Между болен и ранен има разлика — възрази Барди.

— Все тая. Когато искаш да ме виждаш, казвай на прислужницата, както вече го направи.

— Не смяташ ли да проявиш собствена инициатива? Не се ли интересуваш от подробностите за битката?

— Научих достатъчно. Станал си голям герой и такъв трябва да бъдеш. Такова добро качество е задължително за всеки принц, дори и да го е придобил, след като се е оженил за мен.

— Това ли е всичко? — попита той огорчен. — Носиш ли тоалетна хартия и лъжица?

— Ето ти прибора — извади тя лъскавия предмет от джоба на пеньоара си. — А хартията остава за мен, аз притежавам по-нежни части. Какво повече да ти кажа? Почивай и оздравявай бързо. Не искам да остана със сакат мъж. Сега те напускам, чакат ме други работи. Бай, скъпи!

„Ще взема наистина да счупя уредбата — помисли си рицарят-генерал, след като жена му излезе. — Само да оздравея, ще види къде зимуват раците.“

Иззад вратата се подаде кривият нос на Горо.

— Да влизам ли? — попита магьосникът. — Момичето ми каза, че си искал да ме видиш.

— Не смяташе ли сам да го направиш, без някой да те подканя?

— Защо задаваш такива въпроси? Разбира се. Само че не знаех кога точно.

— Направи ми една услуга — каза Барди. — Виждаш ли панталона ми? — посочи той стола до масата. — Бръкни в десния джоб и извади ключовете от колата. После ги донеси.