Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

Барди и без това мислеше да го направи и бързо се озова в жилището си. Завари обичайната напоследък гледка и първата му работа бе да изключи уредбата, от чиито екран го гледаше противната физиономия на Сандораг.

— Защо ми прекъсваш удоволствието? — запротестира Розамунда. — Пусни веднага филма!

— Няма — отсече твърдо Барди. — Прекратявам прожекцията. Ако продължаваш по този начин, ще счупя тази проклета машинка. Когато я донесох, не мислех, че непрекъснато ще се видиотяваш пред нея.

— Моля ти се, недей! — разциври се принцесата и сви нацупено устни. — Без нея ще бъда загубена и няма да те обичам.

— Искам да ти задам един въпрос: ти изобщо обичала ли си някого?

— Тебе малко ли те обичах? Дори когато още не се бях омъжила.

— Да, тогава като че ли проявяваше някакви признаци на обич. Но напоследък си станала нетърпима. Вместо да ме посрещнеш, да ме целунеш, да почистиш ризницата от кръвта по нея и да ме разпиташ как още съм жив, ти се занимаваш с вторачване в разни кретени.

— Не зная как се почиства кръв — продължи да хлипа жена му. — Никой не ме е научил, освен това ме е гнус. За какво са слугите? И защо трябва да те разпитвам? Нали това ти е работата? Татко те назначи за генерал!

— Браво на теб. Какво си мислех, а какво стана — горчиво засегнат промълви рицарят. — Накрая ще излезе, че Горо е имал право.

— За какво? — показа внезапен интерес Розамунда.

— Не те засяга — тросна се Барди. — И да ти кажа, няма да можеш да ме разбереш. Отивам при слугите, те поне са длъжни да се погрижат за мен. Гледай си киното, след като нямаш съвест. Но домъкни задника си на тържеството. Обявено е за държавен празник и трябва да седиш редом, колкото и да не ти харесва.

Измина седмица, Барди подготвяше нов наказателен поход. Стотниците обиколиха няколко села и с голям труд се върнаха с нови попълнения от младежи, които също трябваше да бъдат обучени. Една сутрин падна първия сняг, военните действия не биваше да се отлагат повече.

Главнокомандващият реквизира наличното сукно в склада на сенешала и поръча на двете дворцови шивачки да изработят дебели наметки за войниците. После отиде в казармата и нареди иззиждането на няколко печки. Бойния дух не беше паднал, всички се готвеха за предстоящата битка.

Очакваният ден настъпи. Кралят произнесе подходящата за целта окуражаваща реч, генералът строи войската си и обяви започването на похода. Този път в ариегарда се движеха десетина каруци, натоварени с припаси. На връщане те щяха да извозват труповете на убитите, тъй като новата битка щеше да бъде на много по-далечно място — гората в западната част на Ландирия. Беше доста по-голяма от тази, в която се бе провела първата битка и предполагаше присъствието на много повече диви хора.

Съпроводен от Дзог и яхнал бял кон, Барди вървеше начело. Замислени за бъдещото си оцеляване, войниците зад тях крачеха мълчаливо. Часовете минаваха тягостно, калта шляпаше под многобройните подметки. По едно време генералът реши да промени настроението и запя строевата песен, наскоро съчинена от него. Момчетата я подеха:

Текстът и музиката не бяха твърде сложни, но след като куплетът бе повторен десетина пъти, бойният дух явно се повиши.

— Роден си за тази длъжност, Барди — отбеляза Дзог, който досега също беше мълчал. — Ако продължаваш така, наистина може да направиш от тази мизерна страна велико кралство. Като се оправим с диваците, можем и да нападнем някой друг съсед. Хапват ми се чуждестранни овци, ще ми се полагат като бойни трофеи…

— Пепел ти на езика — обиди се генералът. — Първо нямаме повод и второ защо трябва да наричаш страната си мизерна?

— Защото все още е такава — лаконично отряза драконът. — Добре, че поне се намира нещо за ядене и това е основната причина, поради която ти помагам в борбата против дивите хора. Те са главните конкуренти на стомаха ми.

— Нямаш ли чувство за патриотизъм?

— Уби бене, иби патриа — дето е добре, там е отечеството — казвали са го древните римляни. Тази поговорка я научих в Холивуд, по време на снимането на исторически филм за тяхната империя. Тогава избивах християни с опашката си в някакъв бутафорен Колизеум. Пуснаха ме на арената веднага след дресираните тигри и лъвове. да ти призная, бях неотразим!