Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

Светът се върна в очите му чак след няколко часа. Лежеше върху сеното в една от каруците, която мирно подскачаше по обратния път към замъка. В краката му имаше няколко нахвърляни войнишки трупове, край него се извишаваше грамадната змийска глава на Дзог.

— Добре дошъл в този свят — изрече радостно драконът. — По едно време мислех, че вече си отпътувал на по-добро място.

— Къде съм? Какво стана? — попита Барди и се опита да се изправи, но само изохка и отново се свлече в сеното.

— Намираш се в каруца, ако трябва да бъда точен — поясни Дзог. — А това, което стана, щеше да стане по-лошо, ако не бях размазал с опашката си главата на дивака, който те нападна. Добре, че видях на време как те цапардоса.

— Как завърши сражението?

— Осемстотин и две на деветдесет и осем в наша полза. Толкова беше числото на убитите, сам ги преброих.

— Деветдесет и осем момчета са си отишли?! — проплака рицарят. — Ще ме бъде срам да се върна в замъка. Какво ще кажем на близките им?

— Че вече няма диваци. Просто се свършиха. От днес нататък селяните ще си пасат овцете и кравите на спокойствие — млясна с раздвоения си език драконът. — Толкова се уморих, че ако ме накараш, и облаче дим не мога да изпусна. Сигурно съм свалил пет-шестстотин килограма. Усещам корема си прилепнал до гръбнака, а овцете се свършиха. Много лошо. Не е ясно как ще я карам до замъка. Но остави ме мен, ти как се чувстваш?

— Не виждаш ли, не мога да се помръдна.

— Ще издържиш още няколко часа. Този дивак те намуши не на толкова опасно място. Скоро ще се върнем и ще се отдадеш на грижите на любимата си.

Едва сега рицарят се сети за нея. Вероятно стоеше пред екрана и гледаше филмите си. При тази мисъл му стана доста криво — нямаше кой да го съжали. Погледна към бедрото си — беше здраво превързано, но парцалът, употребен за тази цел бе подгизнал от кръв. Той се отпусна и въпреки подскачането на каруцата, притвори очи.

— Стегни се! — дочу като в просъница гласа на Дзог. — Трябва бързо да се оправиш, за да ме заведеш при Гейла.

Барди отвори очи и с учудване забеляза новата обстановка около себе си. Стаята беше по-малка, леглото не притежаваше балдахин и стените бяха голи. Той извърна глава и видя собственото си гърне, поставено върху грубите дъски на пода. В отсрещния ъгъл имаше малка маса и стол, върху облегалката му лежеше джинсовия му панталон. До него се виждаше ведро с провиснал от върха му черпак. И това беше всичко.

Мислите му се рееха и изваждаха факти от близкото минало. Смътно си спомняше носилката, върху която лежеше, качването й по стълбите, гласът на стотника Дого и тежкото пъшкане на дебелия сенешал. Къде беше Розамунда?

Рицарят повдигна завивката и погледна към чистата превръзка върху бедрото си — някой се беше погрижил да я смени. След това се опита да се изправи, но острата болка, която прониза тялото му, го принуди отново да легне. Той намести възглавницата зад главата си и малко по малко, подпирайки се с ръце успя да установи тялото си в почти седнало положение. После прекара пръсти през рошавата си коса и веднага напипа огромната цицина, която веднага го подсети за сопата на дивака.

Неочаквано го сполетя нова беда. Мехурът под слабините му остро се нуждаеше да бъде изпразнен. Барди се опита да стане, но всеки опит за движение му причиняваше неописуеми мъки. Заветното гърне изглеждаше недостижимо.

Минутите садистично минаваха, мисълта, че ще подмокри дюшека си го ужасяваше.

— Розамундааа! — изрева с цяло гърло, тъй като не се сещаше кой друг може да му помогне.

— Да, господарю — появи се на вратата млада девойка с миловидно лице.

— Ти не си жена ми — установи глуповато генералът.

— Не съм — скромно наведе очи тя. — Но отсега нататък, поне докато оздравеете, аз ще бъда ваша прислужница. Принцесата ми каза да изпълнявам всичките ви желания.

— Съвсем всички ли? — попита Барди.

— Да, Ваша Светлост — промълви девойката и се изчерви.

— Нямах предвид това, което си помисли. Помогни ми да стигна някак си до онова проклето гърне.

Тя мина зад таблата на леглото и го подхвана под мишниците. Крехките й на вид ръце показаха неподозирана сила. Докато той влачеше крака по пода, усети приятния допир на твърдите й гърди в гърба си. С общи усилия, желаната цел бе постигната. Миловидното създание махна капака на полезното керамично изделие и го остави седнал върху него — разкрачен и с подпрени върху пода ръце. След това тактично излезе.