Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Не съм чувал в тази географска зона и по онези времена да е имало дракони — усъмни се рицарят.

— Беше режисьорско виждане. Да не би да съществуват извънземни чудовища, които се материализират от бордов компютър, а ти да ги изтребваш с лъч на бластер? Забрави ли, че веднъж ми говори за филма, в който си участвал?

— Прав си. В Холивуд всичко може.

— Ех, ако тук се намираше някой оператор, който да заснеме предишната битка! Щяхме да продадем натуралната сцена за много пари.

— Забрави ли, че се намираме в Ландирия?

— Вярно, извинявай. Нямам ли право да си помечтая? В същност мислил ли си къде се намира Америка?

— Не. Нали ни пренесоха там с магия?

— Възможно ли е да съществува някъде наоколо? — попита замислено драконът. — Веднъж като преживях една овца в пещерата, гледах към хладилния камион и доста се чудех. Магиите на тези от Холивуд бяха съвсем различни, някак си съвсем изкуствени. Бяха чудеса на техниката. Как мислиш? Дали всичко, което видяхме е част от нашия свят?

— Едва ли. Но ако се намира тук, сигурно съществува в различно време.

— Трябва да се провери. Нямаш ли някакви данни в компютъра си?

— Ще го уточня, когато се върнем — каза Барди се вторачи в гъстата стена на дърветата, която възникна пред тях.

Започваше се, сърцето му ускори пулса си. Горският мрак носеше нещо злокобно, обзе го мрачно предчувствие. Той тръсна глава и прогони нерадостните мисли, които го обземаха.

Преди да тръгнат, беше се разбрал със стотниците да приложат предишната тактика, само че този път в началото на гората. Тъй като липсваше подходяща поляна, целта беше да изтикат в редица диваците към планинския проход, лишен от дървета. Там щяха да имат фронт за действие.

Войската му се разтегна от двете страни на пътя, двата й края едва се виждаха.

— Готови за атака, запали факлите! — изрева генералът.

— Готови за атака! — извикаха стотниците и извадиха запалките си.

— Готови! — провикнаха се десетниците, след като и последната факла пламна.

— Напред!

— Напред, напред, напред! — понесе се като ехо.

Войниците навлязоха в гората, която се огласи от ударите по щитовете им. Барди и драконът продължиха да вървят по коларския път, като следяха за фланговете, които се придвижваха много по-трудно през гъсталаците. Скоро пред тях побягнаха животни, не мина много време и първите диваци се появиха. Дзог не се забави да изпусне голям и красив пламък, придружен от гръмогласен рев. Дивите хора хукнаха след животните. По пътя им изникваха нови и нови, които се присъединяваха към бягащата тълпа. Преследването продължи дълго, резервните факли бяха на привършване. Рицарят тъкмо беше започнал да се притеснява, когато гората свърши и пред тях се показа прохода. Натикана насила в него, грамадната маса от диваци започна да го запълва като черна космата река.

— Не знаех, че са толкова много! — учуди се Дзог между два пламъка. Ще видим голям зор!

— И аз така мисля — каза Барди и поведе с кръвожаден рев войската си.

Арбалетите отново свършиха добра работа, но дивите хора бързо се окопитиха и същинската битка започна. Дивачките се биеха наравно с мъжете си, а децата им впиваха зъби в краката на войниците, които не проявяваха никаква милост към тях. Теснината на прохода създаваше преимущество за нападателите — численото превъзходство на диваците не бе от значение, те се блъскаха и настъпваха един друг, докато челният железен юмрук на малката сбита войска ги косеше като узряло жито. Редиците на падналите бързо се заменяха с нови, сечта беше жестока и безпощадна. Конят на рицарят газеше по трупове, а Дзог ги размазваше под лапите си. Барди ожесточено сечеше вратове и ръце, които сякаш не свършваха. Дивите хора нямаха никакво намерение да се предават. Напротив, с течение на времето, те като че ли започваха да напредват. Но това беше привидно, тъй като само най-здравите и най-силните техни бойци бяха останали живи, а те бяха останали малко на брой.

Въпреки този факт, краят на битката не настъпваше бързо. Последните диви гиганти се сражаваха с неописуема ярост, сякаш силите им бяха неизтощими. От височината на коня си генералът вече можеше да ги преброи. Бавно и неумолимо, притискани от неотстъпващият натиск на ландирците, краят им наближаваше. Барди тъкмо си мислеше, че той е настъпил, когато пред него се изправи най-грамадното космато същество, което досега беше виждал. И за още по-голяма негова изненада, преди да успее да реагира, желязното острие на вероятно откраднатото копие се впи в хълбока му и го събори от коня. После ударът на огромната дивашка сопа се стовари върху главата му и го лиши от съзнание.