Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

Докато той разсъждаваше върху възниквалата загадка, Хелга почука на вратата и след като получи утвърдителен отговор, се появи с добре зареден поднос. Докато се приближаваше към него, той огледа фигурата й и я намери за твърде стройна, с добре очертани съблазнителни форми. „Какво започнах да си мисля по дяволите!“ — изруга на ум и огледа съдържанието върху подноса. Освен питката и познатата леща, в съседната паница се намираше салата от ситно нарязани моркови и зеле, а до нея се червенееха две лъскави ябълки.

— Остави подноса на масата и ела да ти покажа нещо — взе той внезапно решение и избра иконата на проста игра. — Докато се храня, ти ще се забавляваш с компютъра.

— Аз ли? — поруменя привично девойката. — Дали ще се справя с тази магическа… машина?

— Ще видим. Всъщност е много лесно.

Хелга остави подноса, дръпна стола от масата, премести го до леглото и седна до Барди. Ролята на учител бе твърде приятна. От девойката до него се излъчваше вече станалата непривична за него миризма на чисто тяло, а от косата й не се показваше нито една въшка.

— Научи ли се? — попита той след като привърши с демонстрацията. — Този сензор придвижва фигурите нагоре, този надолу. Съседните два наляво и надясно. Върху тях има нарисувани стрелички, които указват посоката на придвижване. Целта е да подредиш фигурите в една обща картинка — в случая е магаре, застанало всред ливада с цветя. Показано е наредено в горния ляв ъгъл. Вярно, че играта е за деца и се нарича „пъзъл“, но за начало е подходяща. Като се справиш с нея, ела да ти избера друга. Разбра ли как става?

— Да — плахо потвърди Хелга.

— Сега остави компютъра на масата и донеси подноса. Занимавай се, докато се нахраня.

Девойката изпълни нареждането, после плахо премести стола на предишното му място и седна.

— Успях! — възкликна тя, докато той привършваше с лещата. — Искаш ли да видиш?

— Ела насам, ще ти покажа друга игра — предложи генералът с пълна уста.

Тя взе компютъра и зарадвана тръгна към него. Сияеше от щастие.

"Дали всички жени са еднакви? — помисли Барди докато сменяше файла.

Хелга бързо се справи и с новата поставена задача, явно почваше да става на „ти“ с „умното куфарче“. Беше умна. Но бе и работлива, непрекъснато се стараеше как да му угоди. Освен това вече бе установил, че е твърде красива — тъмно кестенявите й, донякъде червеникави коси, тежко падаха на вълни върху раменете й, очертавайки като в овал на огледало бадемовите, с цвят на кехлибар очи, дългите мигли, изящните вежди и малкото й носле. От нея се излъчваше чистота и непринуденост.

През следващите дни, отношенията им все повече се сработваха. Тя неочаквано бързо се появяваше при всяко повикване, а рицарят разбра, че седи зад вратата на стаята и се занимава с някакво ръкоделие.

Той й намираше нови компютърни игри и по едно време установи, че причинно или безпричинно, често търси нейното присъствие. Подчертаната й всеотдайност го радваше. На фона на протоколните визити на собствената му жена, Хелга сияеше като малко слънце. По време на едно от кратките й отсъствия, той взе компютъра и се зае да опише премеждията си. Кръсти файла „Завръщане в Ландирия“. Един ден накара Горо да донесе книгата със заклинанията и сравни писмените знаци в нея с тези от „Енциклопедия Британика“. След внимателно проучване установи, че не бяха същите. Загадката се задълбочаваше.

След седмица, Барди внезапно установи, че и сам може да стига до гърнето си, но скри този факт от Хелга, тъй като допирът с нея му доставяше неизмеримо удоволствие. Веднъж, докато двамата увлечено се занимаваха с „мъдрата“ машинка, жена му внезапно нахлу в стаята. Погледна усмихнатите им лица и внезапно я хванаха дяволите.

— Излизай навън, кучко! — изрева тя свирепо, а кроткото момиче се разплака и побърза да изпълни нареждането.

— Как можеш така да се отнасяш с хората? — възмути се Барди.

— Всяка жаба да си знае гьола — отряза Розамунда. — А не да се навърта около съпруга ми.

— Не се навърта, а се грижи за мен. Нали ти я доведе?

— Тогава ми я препоръчаха. Но сега ще намеря някоя друга — по-стара и по-грозна.

— Не виждаш ли, че не мога да мърдам от леглото?

— Някой ден ще се размърдаш, и то здравата. Не съм сляпа, за да видя как си я подкарал.

Избликът на ревност на Розамунда беше необясним. От една страна тя почти не се интересуваше от него, от друга проявяваше показно накърнено честолюбие.

— Искаш ли да сключим сделка? — попита той. — Така постъпват цивилизованите хора.