Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— На чужд гръб и сто тояги са малко — отвърна рицарят с поговорка. — Казвай какво да правим. Как ще се придвижим до Сандирия? В планината снегът е още по-дебел.

— Ще прехвърчим. А този сняг няма да се задържи дълго. Подушвам промяна на времето, сигурно ще се стопи.

— Какво имаше предвид като каза: „Ще прехвърчим“?

— Не знаеш ли, че драконите могат да летят?

— Да, но досега не съм забелязал да го правиш.

— Защото не се налагаше, а бях или много изпосталял, или много дебел. Сега съм в отлична спортна форма. Битката свали много от излишните ми килограми, студът довърши процеса. Ще вземеш моите куфарчета и ще полетиш на гърба ми. От време на време ще ми казваш накъде да завивам. Вземи някакво въженце, за да ги превържеш съкровищата ми едно за друго. За всеки случай си приготви и храна. Кога тръгваме?

— След не повече от половин час. Трябва да се обадя на Розамунда.

— Не се бави.

Барди се бе настанил върху широкия гръб на дракона и веднага установи, че не е много удобен. Плъзгаше се наляво-надясно, което в условия на въздушен полет беше достатъчно опасно.

— Дзог, чуваш ли ме?

— Не съм глух.

— Ще направя от въженцето нещо като юзда, само че ще я прекарам през врата ти. Гърба ти е много хлъзгав.

— Застани в основата на шията ми и я обгърни с двата си крака. Аз ли трябва да те уча как се язди дракон?

Рицарят изпълни съвета му и реши, че новото положение е доста по-стабилно, но въпреки това изпълни първоначалното си намерение. Съвсем друго бе, да имаш за какво да се хванеш.

— Готов ли си? — попита Дзог.

— Да. Много съм любопитен, да видя как ще полетиш.

Драконът изръмжа сърдито и тромаво се затича по коларския път. Спъна се в някакъв камък, но това не му попречи да разтвори крилете си, които едва не закачиха дърветата встрани от тях. Размаха ги бавно, после още по-енергично. Барди усети свистенето на студения въздух покрай ушите си, погледна надолу и с учудване забеляза, че теренът вече се намира далече под краката му. Дзог наистина летеше!

— Първо ще отидем до пещерата за куфарчетата — извърна той зъбатата си глава. — Забрави ли, че са там?

Вече летяха над По-далече-оттук, няколко малки фигурки на хора бяха извърнали лица към небето. Те бяха чували за летящи дракони само от приказките на дядовците си. Събитието беше голямо.

Скоростта на придвижване бе възхитителна. Барди придърпа с ръка краищата на наметалото си и се зави по-добре. Скоро Дзог започна да намалява височината на полета, входа на пещерата и паркираният до нея хладилен камион вече се виждаха.

Драконът задра с лапи с лапи земята, изхвръкнаха няколко буци пръст, и той се закова на място.

— Страшен си! — похвали го Барди и се смъкна от могъщата шия. Возиш като „Боинг“, само дето я няма кабината и стюардесите.

— Самолетите са измислена работа — каза Дзог. — Номерът е сам да летиш. Хайде да отидем за куфарчетата.

— Знаеш ли какво се сетих? — попита рицарят по пътя. — Аз ще те отведа при Гейла, а как ще се върна?

— Задаваш тъпи въпроси — установи Дзог. — Естествено, че по същия начин. А аз вече ще зная пътя дотам.

— Все пак трябваше да го уточня.

Те се вмъкнаха в пещерата. Страшилището разрови купчината тежки камъни и куфарчетата му скоро се появиха. Бяха четири на брой и доста сплескани.

— Всичките ли да ги взема? — запита рицарят.

— Две са достатъчни. Всичко се случва.

— И ти като Горо проявяваш свидливост.

— Не ме учи какво да правя. Достатъчно съм интелигентен, а това се нарича предвидливост, ако толкова искаш да знаеш.

— Твоя работа — вдигна рамене Барди, завърза двете куфарчета с остатъка от въженцето и ги преметна през рамо.

Драконът отново оформи купчината и двамата излязоха навън. Като излязоха от шубраците, Дзог приклекна, а храбрият рицар се покатери върху гърба му.

Този път набраха много по-голяма височина и студът беше още по-голям. По някое време Барди усети, че съвсем замръзва. След около половин час преминаха над прохода на битката, после над езерото, накрая се разкри будката на граничната застава, която едва се забелязваше между дърветата.

— Навлизаме в Сандирия — извика рицарят. — Ръководи се от пътя под теб, докато стигнем над замъка на Диотемий. От там свиваме вляво.

Дзог изпълни указанието.

Бяха летяли близо два часа, когато Барди забеляза в далечината скалата с непривичната форма, която служеше за ориентир. Трябваше да се приземяват. Направиха го върху гладко отъпканото шосе, тъй като подобно действие в шубраците на склона бе невъзможно. После се закатериха по пътеката, показана от тукашния сенешал. Дзог пъшкаше и чупеше клони и дръвчета по пътя си, явно туловището му значително превишаваше по обем това на драконката, прокарала просеката към пещерата. След десетина минути героични усилия, те застанаха пред входа й.