Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Съществуват ли такива?

— Забрави ли за какво си говорихме, последния път? — ядоса се Барди. — Платих ти дълга към краля на Сандирия, купих необходимото оръжие и хранителни припаси, които ще ни подкрепят в случай на обсада. Дивите хора стават все по-нахални, по пътя отново ме нападнаха. Така ме цапардосаха, че десният крак още ме боли. Къде е принцесата, моята съпруга?

— Сигурно се е зазяпала по онези подвижни картинки, които донесе. Напоследък взе да ми приказва на език, който не разбирам. Има вид на леко мръднала. Поне едно буре с добра течност да беше донесъл. Горко ми през следващите дни.

Кралят се обърна и тъжно закрета обратно.

— Знаеш ли какво забравих да ти кажа? — обърна се той по средата на пътя. — Тези, дето ми се домъкнаха и ми изпиха бирата, не бях ги поканил. Дойдоха да търсят защита от дивите хора, които ставали все по-нахални.

— А ти какво им каза?

— Че принцът се е заел с тази работа и скоро ще оправи нещата.

Очите на Рогонал внезапно се оцъклиха. Едва сега беше забелязал страшилището, скромно останало в края на колоната.

— Какво е това чудовище? — запелтечи кралят. — Ти ли го домъкна?

— Казва се Дзог и е съвсем почтен дракон. За в бъдеще го считай като част от въоръжените сили на кралството. Кажи новината и на останалите в замъка, трябва бързо да свикнат с него.

— Всички са се побъркали. И Скубльото напоследък съвсем прекали с дивотиите си, затова го изгоних. Но току-виж пак се върнал, няма къде другаде да отиде — заключи старият човек и побърза да се шмугне там, откъдето се бе появил.

Барди завари любимата си жена да се тресе под такта на музиката. Беше сложила слушалките на ушите си и не чу влизането му. Той махна с ръка пред очите й и след като установи липсата на ефект, нервно изключи уредбата.

— Защо ми прекъсваш удоволствието? — извика Розамунда. — Тъкмо слушах любимото ми парче.

— Няма ли да ме поздравиш с добре дошъл? Едва се домъкнах жив до тука.

— Добре де, добре дошъл. Какво ми донесе от чужбина?

— Нищо. Там нямаше нищо интересно.

— Как така нямало? В Сандирия винаги шият хубави рокли.

— Не си ми казала че имаш нужда от тях, а аз дори не ти зная мерките. И бях тръгнал за съвсем други неща.

— Един мъж не трябва да се подсеща, а ти никак не ме обичаш — нацупи се принцесата. — Докато те нямаше, на три пъти се чудех какво ще ми донесеш.

— Нима не помисли ли за мен, самия?

— Че кой друг можеше да ми донесе подаръци?

— Браво на тебе, изглежда съм намерил идеалната си любов.

— Наоколо няма да намериш друга жена, по-съвършена от мен, набий си го в главата. Ще ми доказваш обичта си, като ми правиш подаръци. Друг път да не чуя, че не си се сетил за мен!

— През всичкото време мислех за теб, образът ти не ми излизаше от главата — призна рицарят.

— Не е било достатъчно — отряза го Розамунда. — И ще си понесеш наказанието. Тази вечер да не си ме докоснал в леглото.

— Но защо, скъпа? Толкова те обичам!

— Видях колко ти е обичта. Сега ми включи уредбата — нареди тя и отново си сложи слушалките.

Барди се видя в чудо. Брачните отношения започваха да буксуват. Дълбоко замислен, той свали ризницата и разпаса меча си, след което влезе в малката съседна стаичка, смъкна панталона си и клекна над дясното гърне, което все още беше негово. Очакваше го неприятна нощ.

Мобилизираните войници стояха строени пред генерала си, така, както той им беше показал. Тримата стотника се пъчеха пред образуваните карета и недоумяващо опипваха дръжките на мечовете си. Облечени в новите си снаряжения, те почти приличаха на римските легионери от Холивуд. Барди доволен ги огледа.

— Свободно! — нареди той. — Днес ще пристъпим към физически упражнения и бой с тояги. Точно на пладне ще дам почивка. Следобед ще се биете със забити в земята колове. Най-усърдните от вас ще бъдат избрани за десетници. Тръгвайте да сечете тоягите! Кръгооом, марш към гората!

Половината от войниците се обърнаха в правилната посока, другите се завъртяха и се оказаха в същото положение. Същото се случи и с един от стотниците.

— Ей, ти, ела насам — повика го рицарят.

Усетил, че има нещо нередно, едрият мъж неуверено се приближи.

— Как ти е името?

— Дого — господин принц.

— Ще се обръщаш към мен с Ваша Светлост и мой Генерал.

— Добре, Ваша светлост и мой Генерал.

— Само с едно от двете. И няма да казваш „добре“, а „тъй вярно“ или „слушам“.

— Тъй вярно, Ваша Светлост.