Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Изпълни ли първата ми поръчка? — попита го Диотемий.

— Войниците вече чакат при каруците.

— Отлагам задължението им за утре. Сега ще наредя друго: вземи каляската на дъщерите ми и тръгвай с уважаемия принц към пещерата на Гейла. Той ще ти обясни за какво отива там.

— Веднага ли, Ваше Величество.

— Да, незабавно. Хайде, тръгвайте двамата. Довиждане, принце. Пожелавам ти пак да се срещнем при същите обстоятелства.

Доволен от оказаната му чест, Барди се наслаждаваше на пътуването. Беше отворил страничният капак на луксозното превозно средство и подал глава навън, любопитно оглеждаше местността, през която преминаваха. Дърветата бяха същите, като в Ландирия, останалата растителност не бе различна от тази, с която бе свикнал от детството си. Кравите и овцете, които пасяха по поляните, кучетата и кокошките, които се мотаеха по дворовете на спретнатите селца, през които преминаваха, не се отличаваха от тези в родната му страна. Дори и селяните, като се изключат по-колоритните им дрехи, бяха почти същите. Природата не признаваше границите, измислени от хората. Единствено пътят под колелата на каляската, окачени върху еластични железни шини, намекваше, че се намира някъде другаде. Бе равен, липсваха дупки и коловози, каретата почти не подскачаше.

Рицарят вмъкна обратно глава в кабината й и се озова срещу тлъстия човек, който отегчено го погледна. Седеше върху тапицираната с червен плюш седалка и почти дремеше. В продълговатия отвор зад главата му се виждаше част от капрата и задникът на кочияша.

— Колко път ни остава? — подхвана Барди разговор.

— Около десет килтанка — отвърна с неудоволствие сенешалът.

— Тази дума нищо не ми говори. В Ландирия имаме други мерки

— Един килтанк е равен на десет магра, а един магър — на сто лакти.

„И тук използват десетична система“ — помисли младият мъж и произнесе на глас:

— Следователно не сме далеч от целта.

— На половин петел време.

„Петлите кукуригат три пъти — посред нощ, към четири сутрин и при изгрев слънце. Ако приемем такъв период за четири часов, остават около два часа път.“ — пресметна рицарят и машинално погледна часовника си, скрит под ръкава на ризницата. Тя беше поиздраскала лъскавата му част.

— Какво е това нещо? — прояви внезапен интерес тлъстакът — Дай да го видя.

Барди откачи непознатия за него предмет от верижката му и го подаде.

— Я виж, ти! Кръгче от бляскав метал, а в средата му нещо като вода, под която се сменят някакви черни знаци. И каква майсторска метална плетка на гривната, което го прикрепя върху ръката. За какво служи?

— Измерва времето.

— Сигурно е направено от ковачи-магьосници. Виждал съм пясък и вода да измерват време, но в тази изящна вещ нищо не бълбука.

— Екранът е цифров, от течен кристал — поясни рицарят. — Часовникът е изработен от хора.

— Ще ме побъркаш с тези обяснения. От къде намери този… времовник?

— От далечна задморска страна.

— Продаваш ли го?

— Не.

— Тогава не искаш ли да го подариш? Щом веднъж си намерил такъв, може и да си намериш и друг.

— Няма да стане.

— Язък — съжали сенешалът и му подаде електронната машинка. — Друг път не бях виждал такава удивителна вещ. Чуждоземните магьосници-железари много са се потрудили над нея.

— Направена е с машини, а машините са създадени от хората.

— Не ми замътвай главата. Не съм чувал, за съществуването на… как го каза… такива мишини. Имаш ли да покажеш още нещо задморско?

Барди се порови в джоба на панталона си, измъкна от там двайсет и пет центова монета и му я подаде. Тлъстият мъж се наведе навън, за да я разгледа по-добре на светлината. Очите му се облещиха.

— Изумително — каза той, след като прибра главата си обратно. — Невероятна изработка. — Монетата сребърна ли е?

— Не.

— Подари ми поне нея. Ще я показвам на децата.

— Вземи я — рече рицарят, за да се отърве от нахалния сенешал, но това изглежда не беше лесно. — Нямам нищо повече за показване.

— Добре де, не сърди. Всеки ден не пътувам с принцове. Та казваш, тръгнал си да сватосваш Гейла за друг дракон. Знаеш ли колко е проклета?

— Не.

— Не си много сладкодумен, а трябва някак си да убиваме времето. Какво си й донесъл за подарък?

— Разни работи.

— Какви?

— Много си любопитен. И да ти кажа, няма да разбереш. Никога не си виждал такива неща. Знаеш ли какво? Реших да подремна. Като пристигнем, събуди ме.

Рицарят се облегна на гърба на седалката и притвори очи. Сенешалът нямаше повече какво да прави, освен да млъкне.