Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Не си толкова алчен, за колкото се смяташ — рече Барди. — Има хора, които са много по-зле в това отношение. Не се разсейвай, а започвай да се оглеждаш за място за укритие.

— Как ти се струва онзи голям дъб? Според теб става ли на работа?

— Доста си дебел, но да опитаме. Освен това по пътя почти няма движение, едва ли някой ще се напъне да те забележи.

Драконът се намести зад столетното дърво и легна по корем.

— Виждам ли се? — извика притеснено страшилището.

— Съвсем малко, само ако се взра. Общо взето добре избра мястото.

— Ние драконите, сме ненадминати майстори в маскировката. Връщай се по-бързо, вече горя от нетърпение да разбера новините за Гейла.

Рицарят се доближи до дървото, извади меча си и го стовари два пъти странично на дънера.

— Какво правиш? — попита Дзог — Да не би да са изскочили диви хора?

— Не. Отбелязах кората с нарези, за да не се объркам на връщане. Сега прави каквото ти се иска, но без да се движиш.

— Позата, в която съм застанал не предлага голям избор. Освен да заспя, не виждам какво друго мога да върша.

— Тогава хъркай по-тихо — посъветва го Барди и се отправи обратно към колоната от хора и каруци, която го очакваше да заеме челното място.

Те продължиха пътя си към Сандирия.

— Стой — извика снажен войник, който се появи пред тях с извадена сабя. — Намирате се на държавна граница.

Барди погледна към дървената будка до него и тънкото дърво, с което бе преграден пътя. Встрани от него беше побит дебел кол със закована напречно дървена табела, върху която пишеше на сандирски: „Добре дошли в нашата прекрасна страна“. Едва сега рицарят се сети, че жителите на Ландирия нямаха собствена писменост. „Ето с какво още да започна, когато се върна, освен с тоалетните и военното обучение — помисли той.“ Иззад войника се показа още един, после до двамата се доближи техният началник. Различаваше се от тях по червените шалвари, зелената куртка и синята шапка с кокарда върху нея. Докато рицарят разсъждаваше как ли тримата се побират в будката, колоритно облеченият човек властно запита на близък до ландирския език диалект:

— Кои сте вие и за какво пристигате?

— Ние сме търговци, поданици на крал Рогонал. Идваме в Сандирия, за да закупим припаси, оръжие и дрехи — обясни Барди, като сметна за по-добре да скрие новите си роднински връзки.

— Донякъде приличате на ландирци, изглежда ще ви пусна да преминете — реши началникът на граничната стража. — Да знаете, че ако сте такива, на връщане ще обложа покупките с мито — добави той. — Така са се договорили кралете ни. Наистина ли сте ландирци?

— Какви други да бъдем? — учуди се рицарят.

— Знам ли? Напоследък от двете страни на границата се навъртат някакви съмнителни типове. Казват, че имали черни брони и доспехи, а шлемовете им били островръхи. Никой не знае защо се мотаят наоколо и какво търсят.

— Чуваш ли, Горо — обърна се Барди към магьосникът. Ето какви типове са ни дебнели край брега на езерото и са настъпили опашката на Дзог. Не са били привидения.

— Ох, олекна ми на душата.

— От какво ти олекна? — попита началникът. — А ако тези хора са опасни?

— Може да са такива, може и да не са — отсъди мъдро магьосникът. Но не са привидения, от които най-много ме е страх.

— Привиденията нищо не могат да ти направят, докато тези са в състояние да ти отрежат главата.

— Да, но винаги пу съм се плашил от призраци — заинати се Горо.

— Не му обръщай внимание — каза рицарят на шефът на граничната застава. — С такъв изкуфял дъртак, човек трудно се оправя. Вече може ли да минаваме границата.

— Да — потвърди униформения мъж. — С колкото повече закупена стока се върнете, толкова по-добре за Сандирия. Така ни е наредил да казваме нашият велик крал Диотемий.

Двамата войници отместиха дървото от пътя и колоната спокойно продължи надолу по склона. Нямаше никакви произшествия и след още няколко часа път пред тях се разкри прекрасна гледка.

От височината се виждаше голяма долина, която бе покрита с правоъгълници обработена земя. Кафеникаво-зелени с градините, пъстри с все още неприбраното зеле и тъмни с изораните ниви със засята пшеница. По поляните, които стигаха до тях пасяха овце и едър рогат добитък. По всичко личеше, че в тази страна се разпореждат добри стопани. Край червените покриви на селата се забелязваха дългите сгради на обори, черните точици на хората, разпръснати из полето говореха за упорит труд. В далечината се забелязваха и могъщите кули на голям замък, обграден от обширно селище. Те се насочиха право към него.