Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Добре — съгласи се с неудоволствие магьосникът. Как мислиш? Дали в това езеро има риба?

— Какво толкова те интересува?

— Носим само печени питки, а те са като подметки.

— Забрави ли, че имаш нови зъби?

— Сега ме подсети. Старите хора забравят. Но все пак ако хванем някоя друга пъстърва, няма да бъде лошо.

— За да я уловим ни трябват въдици. Забравихме да си купим от Холивуд.

— Голям пропуск — завайка се магьосникът. — Така ми се ядеше риба!

— Пали огънят, докато съвсем не сме измръзнали. Каруцарите вече донесоха дърва и съчки.

— Нямам запалка.

— Ето ти моята. Да ми я върнеш — рече Барди. — А ти ще легнеш някъде по-надалеч. Много хъркаш — обърна той към Дзог.

— И аз харесвам топлото — възрази драконът. — Но не и тестени изделия.

— Никой не е казал, че ти се полагат. А в собствената си пещера никога не си ползвал огън.

— Няма справедливост на този свят — установи страшилището и се помъкна към близкото хълмче над лагера.

Барди закуцука към запаления огън, взе една от торбите с припаси и започна да разпределя питките. След като се нахраниха, каруцарите разпрегнаха конете, извадиха кожите от каруците, разпределиха ги между останалите и започнаха да се настаняват около жарта на огнището. От някъде се дочу далечният глас на бухал, звездите се показаха в оцъкленото небе. След малко нестройното хъркане на хората започна да приглася на далечния грохот, който се разнасяше откъм дракона. Само Горо остана на мястото си с отворени очи и зиморничаво потръпна.

Нощта го плашеше. Отслабналото му зрение долавяше призрачни неуловими движения, а от към езерото се дочуваха подозрителни плясъци. „Защо си забрави контактните лещи, дъртак такъв? — затюхка се той по едно време в мислите си. — Сега си сляп като прилеп“.

Намести кожите върху гърба си и продължи да се взира. Времето минаваше мъчително, една от най-ярките звезди се скри зад планинския връх. На нейно място се показа част от нащърбената луна и стана по-светло. По едно време му се стори, че някакви черни силуети безшумно пристъпват край брега на езерото и го обзе див страх. Той се обърна и срита Барди в хълбока.

— Какво става? Време ли е да ме будиш? — разтърка сънливо очи младият мъж.

— Трябва да ме сменяш, освен това някой ходи наоколо. Говори по-тихо.

— Кой някой? Дивите хора ли?

— Не ми заприличаха на тях. Фигурите им завършваха с нещо остро.

— Какви фигури? — окончателно се разсъни Барди.

— Едни такива… черни. По-черни от нощта.

— Да не би да са били привидения?

— Тук има ли такива?

— Щом в Холивуд редовно се появяват духовете на Клерк Гейбъл, Вивиан Ли, Чарли Чаплин и Грейс Кели, които отдавна са умрели, защо и тук да няма такива?

— Какво ще правят по тези чукари? Не виждаш ли, че наоколо няма жива душа. Кого да плашат и на кого да напомнят за себе си?

— Тогава защо ми говориш глупости?

— Наистина ги видях, кълна се!

В този момент се чу някакъв приглушен вик, после всичко отново затихна. След малко светлият сърп на луната се закри от грамадната фигура на Дзог.

— Какво става тук? — просъска раздвоения му език.

— И ние се питаме същото.

— Идва ли някой от вас да ме буди?

— Не — отвърна рицарят.

— Някой ме настъпи по опашката. Не я заметнах, за да не го пребия.

— Не сме ние — каза категорично магьосникът. — Не сме мърдали от мястото си.

— Интересно — прозя се драконът. — Щом не сте вие, трябва да е бил някой друг. Но кой?

— Не може да е било привидение — заключи Горо. — Привиденията не настъпват дракони по опашките. Да не е било някакво животно?

— Щях да го подуша. Аз притежавам твърде силно обоняние — похвали се огромният им приятел.

— Все на нещо е трябвало да ти замирише.

— На човек — отвърна Дзог след известен размисъл. — Затова не съм му обърнал внимание.

— Странна работа — отбеляза Барди. — Човек и то посред нощ, почти на върха на планината. Тук има нещо съмнително. Казваш, че фигурите им завършвали с нещо остро — обърна се той към магьосника.

— Да. И бяха съвсем черни.

— Какво може да бъде тогава? Да мирише на човек и главата му да е остра.

— Статист със заострен на върха шлем — обади се драконът. — Рицарите от Холивуд ги носеха, но тук не съм виждал такъв модел. Дори и в съседните държави, се използват заоблени.

— Това обяснява всичко — заключи рицарят. — Браво, Дзог, много си съобразителен.

— Всички дракони са такива. Винаги съм твърдял, че са по-умни от хората.