Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Той сигурно така е преял, че едва отделя корема си от земята. Драконите по природа са лакоми и вероятно от съдържанието на хладилния камион нищо не е останало. Ти съвсем забрави, че трябваше припалваш агрегата му. Дзог сигурно е ликвидирал месото, за да не се развали.

— Това са предположения.

— За какво толкова ти трябва старият негодник?

— За да ни пази. Самото му присъствие ще кара дивите хора да бягат от пътя ни.

— Остана ли ти достатъчно гориво? — попита Горо.

— Именно поради тази причина няма да тръгнем с колата. Освен това седалките са предназначени за Розамунда, а не за твоя задник. Ще се придвижваме на коне.

— Горките ми стари кокали!

— Стига се оплаквал. Вземай каквото ще вземаш и тръгвай!

— Поне каза ли си довиждане на принцесата? Може и да не върнем читави.

— Не се меси в частния ми живот. Приготвяй се, докато не съм се ядосал.

След няколко часа процесията, предвождана от Барди се приближи към пещерата на Дзог. Каруцарите страхливо се озъртаха и неспокойно се въртяха на местата си, тъй като досега не бяха виждали жив дракон.

— Какво ще стане, ако страшилището отново изяде коня ти? — попита Горо, който яхнал някаква кранта, едва се мъкнеше след рицаря.

— Този път едва ли ще стане. Тихо, вече дочувам някакъв шум.

— Ако е хъркане, сигурно сме пристигнали където трябва.

— Изчакай тук с останалите, ще отида да проверя.

Предположенията на магьосника се оказаха верни. Дзог се беше разплул върху пода на пещерата и от устата му излизаше гръмогласно гъргорене, придружено от леки облачета дим. Барди го ритна няколко пъти и след като установи липсата на ефект реши да приложи друга тактика. Събра няколко сухи клечки, положи ги под края на драконовата опашка, извади джобна запалка и ги подпали. След това бързо избяга към входа.

Ефектът беше поразителен. Страшилището подскочи и едва не удари глава в една от каменните издатини над него, после извика гръмогласно:

— Пожааар!

— Няма такъв, не се паникьосвай — успокои го рицарят.

Дзог облещи огромните си очи и накрая го забеляза.

— Какво правиш тук? — попита той и се оригна на овнешко. — Не виждаш ли, че трябва да си почивам, а не да ме будят по такъв идиотски начин. Обикновено не спя, но сега се налага…

— Трябва ми помощта ти — прекъсна оплакванията младият мъж.

— Хъммм! — изръмжа драконът и изригна малко пламъче. — Не мисля, че моментът е от най-подходящите, тъй като зимата наближава. Но за какво все пак си пристигнал?

Барди набързо разказа за последните събития, а драконът сънливо го изслуша. После почеса с лявото си крило подутият си корем и заяви със съжаление:

— Може и да се съглася. Но ще поставя две условия.

— Какви са?

— Аз ще ви придружа до границата със Сандирия, тъй като по-нататък не е моя територия, а ти ще ми уредиш среща с драконката Гейла. Ще накараш стария мошеник този път да направи истинска любовна магия. Да ти призная, след като изядох овнешкото съм сит и съвсем не ми се ходи някъде другаде.

— Успя да ликвидираш такова количество?!

— На мое място какво щеше да направиш? Да го оставиш да се вмирише ли? Сега поне се намира тук — потупа с крило той подутия си корем. — А ти така и не дойде да припалиш хладилния агрегат. Помъчих се да отворя вратите на фургона, но не успях. Наложи се да ги изкъртя.

— Извинявай, бях извънредно зает.

— Такива са човешките работи — винаги несериозни. Но хайде от мен да мине.

— Тръгваме ли?

— Почакай, трябва да приготвя подаръци за Гейла. Ела да помогнеш.

Драконът разрови с крака купчината камъни, натрупана в дъното на пещерата и скоро под тях се показаха куфарчета, пълни с богатствата му.

— Вземи първото и го отвори. Кодът на ключалката е 1-2-3-4. Много е прост, служителят в банката много се чудеше дали да го постави, но за околната простотия е напълно достатъчен.

Барди изпълни искането му. Разкритата вътрешност бе изпълнена със златни предмети. Предимно вилици, лъжици и стари монети.

— Вземи толкова, колкото можеш да побереш в едната си шепа — нареди Дзог. Сега прибери онази, голямата верижка в десния ъгъл, тя е за теб. Не съм забравил, че ти дължа кон, който изядох. С това двайсет и два каратово злато можеш да си купиш няколко от тези вкусни и красиви животни. Не искам да мислиш, че съм стиснат.

— Благодаря ти — рече рицарят. — Много си щедър.

— Хайде да тръгваме, за да вършим работа — изпъшка драконът. — Макар никак да не е лесно, когато така си преял.