Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

Каруцарите първоначално се стреснаха от появата им, а конете зацвилиха и заритаха с крака. Но присъствието на Барди до дракона като че ли поуспокои духовете.

— Здравей стари мошенико — изригна малък дим от устата си Дзог. — Не вярвах скоро да се срещнем.

— И аз не вярвах, но съдбата изглежда отново ни събира — произнесе дълбокомислено Горо. — А когато тя се намеси, нищо друго не можеш да направиш.

— Виж, чудовището говори! — прошепна каруцар на съседа си. — Значи е било вярно, че такива страшилища съществуват!

— Замълчи глупако, то ще ни пази.

— Тръгвайте на запад — нареди Барди. — Внимавайте с камъните по пътя!

Скоро колоната се оформи. Барди отново я предвождаше, следваха го Горо и каруците, а драконът остана като ариегард. След около половин час път на запад през полите на планината те стигнаха до коларски път и продължиха по него. Скоро неравната му повърхност се вмъкна в гъста вековна гора. Рицарят подозрително се оглеждаше.

Не мина много време и опасенията му се сбъднаха. Пред тях внезапно възникна група от диви хора, които издаваха гърлени звуци и недвусмислено размахваха огромните си сопи. В очите на Барди се появи стоманен блясък. Извади меча си, пришпори коня и с гръмогласен вик се вряза в тълпата диваци. Успя да посече първият, но други двама стовариха примитивните си оръжия върху краката му. Той изкрещя от неимоверната болка, дръпна юздите на коня и животното се изправи на задните си крака. Слисани от размера му косматите същества временно отстъпиха, но смайването им не трая дълго. С диво ръмжене, най-едрото от тях отново се спусна към него. Барди стовари меча си върху китката на ръката му и я отряза. Дивакът недоумяващо погледна червеното пънче, от което пръскаше кръв и нададе зверски рев. Останалите му съплеменници се нахвърлиха върху храбрия нападател и успяха да го съборят от коня. Рицарят вече очакваше края си, когато просеката на пътя се озари от силна светлина. Повдигнатите сопи се отпуснаха и само след миг надвесените над него нападатели изчезнаха.

Младият мъж се изправи с мъка и се огледа. Над него загрижено се бяха ококорили очите на Дзог.

— Никога досега не бях изпускал такъв мощен и красив пламък — рече той. — Ако се бях забавил още малко, щяха да те ликвидират. Досега не бях срещал такива изчадия. Изглеждат страшно, но не могат да се мерят с мен.

— Благодаря ти. Много съм ти задължен — призна Барди и закуцука към коня си. — Ти ми спаси живота.

— Приятно е да приемаш благодарности — установи драконът. — Особено когато са резултат на собствените ти умения. Съжалявам, че не можах да опърля козината на някой от диваците, пречеше ми опасната ти близост с тях. Няма ли да е по-удачно сега аз да водя колоната? Поне докато излезем на някое по-светло място. Гърбът ми е по-нечувствителен от твоя към тоягите на диваците…

— Съгласен съм, нека да се сменим. Още веднъж ти благодаря.

— Няма проблеми, засега всичко е о кей.

— Добре, че отървахме кожите — намеси се Горо. — За малко щях да се посера от страх.

— Изразявай се по-възпитано — сгълча го рицарят. — Внимавай с опашката на Дзог, обича да я размахва.

Колоната от хора, коне, каруци и дракон продължи пътя си, който се изкачваше все по-нагоре към върховете на планината. Преминаха през проход с тесни отвесни стени и някъде към привечер стигнаха до брега на кристално чисто планинско езеро. Зоната на горите беше останала под тях, наоколо се забелязваха дребните, изкривени и ожулени от студените ветрове стебла на ниска растителност. Беше много студено. Рицарят избърза напред с коня, застана пред останалите и даде знак за почивка.

— Тук ще пренощуваме — нареди. — Ще запалим огън и ще установим дежурство.

— Ех, да имаше и някоя друга овца — промърмори драконът. — Печените са по-вкусни.

— Ти гледай да ни опазиш здрави и читави — отвърна му магьосникът. — А за овцете ще почакаш. Ще купим от Сандирия, тя вече е близо.

— Защо само аз трябва да пазя? — започна да протестира страшилището — Дежурството е за всички.

— Защото си най-голям и силен. И можеш да изригваш пламъци.

— Да, но отново ми се спи.

— И на мен ми се иска същото. И на останалите. Ще спиш като стигнем до границата.

— Стига сте се разправяли — прекъсна ги Барди. — Дзог е прав. Ти, Горо, ще започнеш с дежурството. После ще ме събудиш и аз ще те сменя. Драконът ще остане последен.

— А каруцарите?

— Нямам им вяра. При най-малката опасност ще хукнат нанякъде.