Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Аз да уча?! — изненада се принцесата. — Как си го представяш?

— Ти, кой друг? Нали искаш да отидем в Америка? Там се говори само този език. Без да го говориш, никой няма да ти обърне внимание.

— Кой да ме учи тогава? — взе да свири отбой тя.

— Горо, разбира се. И без това няма никаква работа. Така пълноценно ще запълваш времето си, докато аз решавам важни задачи. Вече съм главнокомандващ на кралството.

— Глупости! — изфуча Розамунда. — Преди всичко си мой мъж, след това всичко останало.

— Така ти се иска — наду се Барди. — Ама не е така.

— А как?

— Ти си на второ място след държавните дела.

— Аз ли? А ако не бях се оженила за теб, какво щеше да правиш?

— Щях да си пия пепси-колата и да си карам колата. Горо щеше да ми прави компания. А ти щеше да си останеш с въшките.

— Как си позволяваш да ми говориш по този начин! — извика принцесата и много лесно се разплака.

Барди отново бе сломен от силата на нейното сигурно оръжие. Сети се, че избяга от Холивуд, заради нея, спомни си, че много я обича, и го обзе чувство на съжаление. Взе я в прегръдките си и я целуна.

— Извинявай — успя да каже.

— Друг път да не си посмял — дръпна се обидено Розамунда и го изгледа с особен поглед. — Отивам при Горо, а ти прави каквото искаш.

Рицарят остана в положение на капитулация. Не му оставаше друго, освен да излезе след нея и да потърси слугите, на които беше дал инструкции за правенето на бира.

На другият ден селяните пристигнаха. Стражите на портата на замъка спуснаха подвижния мост и ги пуснаха да се съберат във вътрешния двор. Повечето от тях имаха обречен вид, като че ли щяха да ги водят на заколение Едно е да работиш на полето и да пасеш овце и крави, съвсем друго е да ставаш войник и да се биеш с дивите хора.

— Днес ще се занимаваме с правене на казарма и утре ще продължим със същото и така нататък, докато я завършим. После ще я оградим със здрава ограда, едва след това ще провеждаме ученията. Носите ли брадви?

Бъдещите войници учудено се спогледаха.

— Не сте донесли, така си и знаех.

— Никой не ни е казал — осмели се да отговори един от тях.

— А с какво ще се биете? Всеки войник е длъжен да се снабди с някакво оръжие. Поне в съседните кралства практиката е такава.

— Бедни сме. Нямаме пари да си купим — отново се обади същия от името на останалите.

— Добре, така да бъде. Бъчварят разполага с няколко брадви, сенешалът също. Отивайте да ги вземете, кажете, че аз съм наредил. После ще сечете на смени. Колкото до оръжието, ще видим какво може да се направи.

След десетина минути Барди поведе новосформираната войска към близкия край на гората. Придружаваха я три каруци, впрегнати с волове, част от личната собственост на краля. Скоро ударите на брадвите проехтяха в околната тишина.

Той беше избрал мястото на казармата стратегически. Щеше да се намира встрани от пътя, който водеше към подвижния мост и в близост до пълния с вода ров, който опасваше замъка. При нужда, целият състав на войската му можеше да прибяга до портите и бързо да се вмъкне в защитения от крепостните стени вътрешен двор.

След около седмица, казармата беше построена. В дългото помещение се намираха достатъчно количество нарове, наредени на етажи, които бяха застлани със стари овчи кожи. Рицарят ги огледа доволно и нареди да продължат със строителството на оградата. Войниците вече имаха покрив над главата си и той реши да се върне в замъка.

Завари Розамунда в стаята си. Беше се надвесила над Горо, който упорито пишеше нещо с оловен калем върху черна плоча, собственост на сенешала.

— Кис ми — обърна се тя към Барди. — Дарлинк…

— Дарлинг. Ооо, виждам, че доста напредваш с английския — разсмя се той и я целуна. — Браво, Горо, добре свършена работа. Виждам, че отлично си се потрудил.

— Как няма да го направя, като виждам, че само тя може да ме измъкне от тази дупка. Притежава подходящия за това характер.

— Стига на тази тема. Омръзнала ми е. Не си ли разбрал, че ще превърна Ландирия в цветущо кралство? Поради тази причина се завърнах.

— Побъркани идеи, но както и да е. Все някой ден ще ти увре тиквата. Засега не виждам наоколо някакъв особен напредък.

— Ще има. Сам ще се убедиш.

— Предпочитам да се занимавам с принцесата, отколкото да споря с теб. Защо не ни оставиш да си гледаме работата?

— Така да бъде. И без това трябваше да говоря с краля.

Донякъде ядосан, Барди ги напусна и тръгна да търси Рогонал. След като не го намери в покоите му се отправи към мазето на замъка.