Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Ти си моят герой! — възкликна тя. — Как възхитително се справи с него!

— Предлагам да се връщаме — предложи Барди. — Току виж изскочили още като тоя.

— Както кажеш скъпи — този път без възражения се съгласи съпругата му. — Винаги ли така бързо ликвидираш противниците?

— Бях специалист по драконите. Такова същество убивам за първи път.

— Беше чудесен. Искам да съсечеш още някой див човек, много ми хареса. Отначало се уплаших, но сега ми е толкова хубаво!

Рицарят не й отговори. Подкара колата, стигна до някакво разширение на пътя и с няколко маневри я обърна в обратна посока. Сякаш дочул женското желание, дяволът реши да се намеси. След предишният завой вече ги чакаха десетина диви хора, които крещяха и размахваха още по-големи сопи. Барди се сети за премеждието си при пристигането в замъка и съвета на Горо. Натисна газта, под гумите изхвърчаха кал и камъни и луксозното превозно средство се вряза в тълпата космати гиганти, които дори и не помислиха да се отместят. Принцесата още не бе успяла да изпищи, когато две масивни тела се удариха в предницата на колата, после сплескаха покрива й и в последствие се пльоснаха зад задните гуми. Дочуха се два-три силни удара по багажника, после всичко остана зад тях.

— Отново се отървахме — рече Барди, след като пулсът му се нормализира. — Изглежда си права. Тези типове доста са се развъдили.

Розамунда още не можеше да дойде на себе си. Когато това стана, тя се хвърли на врата му и започна да го целува.

— Какъв храбър рицар си имам! — възкликваха устата й. — Този път съвсем ми хареса. Ще накарам баща ми да организираме лов на диви хора.

— Само това ми липсваше — промърмори той и се огледа с опасение. — За в бъдеще ще трябва да внимаваме с разходките.

Барди и Горо оглеждаха пораженията, нанесени на колата от нападението на дивите хора. Предната броня бе увиснала, десният фар, заедно с мигача бяха счупени, в голямата вдлъбнатина на сплескания покрив, от снощния дъжд се бе образувала локва вода. Гледката беше тъжна.

— Тук няма сервизи — каза дълбокомислено магьосникът. — Колко жалко.

— Нито изплащане на застраховки — добави рицарят. — Но няма и пътна полиция.

— Ще трябва да се оправиш с подръчни средства. — Инструментите в багажника ще свършат някаква работа, аз ще притичам да взема дървен чук от местният бъчвар. Току виж, станала работата.

— Не донесох никакви резервни части, само няколко свещи — затюхка се Барди.

— За какво са ти? Само след месец, този прекрасен форд ще става за склад или кокошарник. След като свършиш горивото какво ще правиш?

— Прав си, но все пак ми е жал за хубавата кола. Добре, че стъклата останаха здрави.

— Беше хубава. От тук нататък ще погрознява все повече. Не забравяй, че сме в Ландирия.

— Непрекъснато си го припомням. Хайде, отивай да вземеш чука.

Присъствието на необичайното средство за придвижване вече бе станало привично за обитателите на замъка, които отначало го възприемаха като нещо свръхестествено. Но след като принцесата започна да се вози в него, уникалността му се позагуби. Дори един от слугите бе поел ангажимента да мие калта от карусерията и гумите му с ведро вода и парцал.

Мъките по ремонта отнеха около час. Барди намери лист прозрачна пластмаса и с помощта на ножици и скоч-лепенки превърна фара и стопа в нещо годно за употреба. Бронята бе повдигната и притегната на мястото си, а таванът на колата след няколко удара възвърна предишната си форма.

— Готово — обърна се той към Горо. — Едва ли някой друг тук може да извърши по-добра поправка.

Магьосникът огледа критично извършената работа и изглежда се съгласи с констатацията.

— Каруцата я счупиха с буцата — развика се Скубльото, който както винаги бе изникнал там, където не го викаха.

Барди направи опит да го ритне, но полуголият мъж ловко се изплъзна и налъмите му затракаха към кралския покой. Към тях се приближи един от слугите.

— Кралят ви вика, уважаеми — поклони се той. — Очаква ви в тронната зала.

„Дано да е достатъчно трезвен“ — помисли си младият мъж и се запъти нататък.

Крал Рогонал седеше на трона си видимо омърлушен.

— Викали сте ме ваше величество — рече рицарят.

— Остави дворцовия етикет, нека да си говорим като роднини — рече възрастния човек и намести короната си. — Искам да ти задам няколко въпроса.

— На ваше разположение съм.

— От тук насетне, ще си говорим на ти. Вече си принц, имаш това право.