Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

Рицарят отключи дистанционно вратите на форда, изчака я да се настани до него и мълчаливо включи двигателя. Тази сутрин нищо не му се правеше.

След като излезе от границите на замъка, сви по коларския път, който криволичеше край реката. Розамунда бръкна в жабката на колата, извади първата попаднала й кутийка и скоро в купето гръмна юнашката музика на „Диваците от Олбъни“, които не закъсняха да започнат да се кълчат от малкият екран пред нея. Барди си помисли, че в такава тиха и ведра утрин, наситена с птичи песни, гръмогласната музика едва ли бе подходяща.

— Много ми харесват тези музиканти — провикна се Розамунда. — Винаги ще ми пускаш изпълненията им. Какви енергични мъже само, тук няма такива. Виж този как счупи в пода това нещо, дето го държеше в ръцете си. Приличаше на голяма плоска гъдулка. Супер е! — възкликна тя с една от новите думи, които бе научила. — Как се казва страната, където има такива възхитителни неща?

— Америка — за първи път изръмжа Барди. — Не ми пречи да карам.

— Искам да отида в тази страна. Къде се намира? — не престана тя.

— Сигурно много надалече. Толкова, че не мога да ти обясня. Пристигнах там с магия.

— Кой я направи?

— Горо. Само че не се получи по предназначение. Попаднахме на това място случайно. Фактически магията беше любовна, но не за хора, а за дракони.

— Възможно ли е магьосникът да я направи повторно, само че и аз да те придружавам?

— Съмнявам се.

— Как се върна тогава?

— Отново с магия. И с помощта на компютър.

— Какво е компютър?

— Една умна машинка. Някои твърдят, че е глупава. Намали музиката, ако обичаш, няма да се надвикваме.

— Днес си лош — нацупи се Розамунда, но изпълни искането му. — А на мен ми е интересно да те разпитвам. Искам да ми покажеш тази „машинка“. Сигурно в нея се крие голяма сила.

— Тя не е за жени от Ландирия. Не са достатъчно умни.

— И аз ли не съм такава? От един ден сме женени, а започна да ме обиждаш. Още ли не си разбрал колко съм способна?

— Предполагам, че е така — опита се да заглади Барди започващия скандал и я погали по коляното.

— Не се подмазвай! — навири тя нос. — Станала съм ти жена, за да ми показваш всичко, а не да криеш нещо от мен. Искам да отида в Америка — тропна тя с крак по пода на колата.

— Още не му е дошло времето, а и не знам дали ще се получи.

— Кога все пак ще опиташ? — настоя принцесата.

— Когато пооправя работите в кралството.

— За какво ти е притрябвало?

— Върнах се с тази мисъл, обичам родната си Ландирия. Погледни навън каква красота е, стига си зяпала в екранчето. Наслади се на бистрата вода в реката, на зелените снаги на боровете и на синьото небе. Въздухът направо се пие. Божия благодат, екологично чиста природа.

— Всичко това го гледам, откакто съм се родила. Тъпотия… Искам разнообразие, искам Америка — разрева се съпругата му. — Преди три дни ми обеща, че ще ми угаждаш във всичко.

— Добре, скъпа — започна да се топи рицарят, като всеки друг мъж при вида на женски сълзи. — Ще помисля по въпроса.

Розамунда го изгледа с надежда и отново усили музиката.

Пътят тръгна нагоре, стената от борове се прилепи към него. Зад един от завоите пред тях се изпречи невероятно същество. Приличаше на огромен човек, но физиономията му едва се виждаше през гората от косми, която покриваше лицето му. Яките му, покрити с възли от мускули ръце, стискаха масивна сопа. Единственото му облекло се състоеше от някаква превръзка между покритите с козина крака, която опасваше и бедрата му. Стоеше по средата на пътя, без изгледи някога да се отмести.

— Ето ти истински дивак — отбеляза Барди. — Не е като тези нещастници от екрана. — Предчувствам, че ни очакват неприятности, въпреки че още не е показал намеренията си. Като малък съм чувал за диви горски хора, но никога досега не съм ги виждал.

— Сигурно доста са се размножили, за да посмеят да излизат на пътя — страхливо се сви на седалката принцесата.

— Ще видя какво иска — каза Барди и посегна към меча си.

— Почакай, може сам ще се махне.

— По всичко личи, че няма да го направи.

Рицарят натисна клаксонът на колата. Дивият човек изрева, вдигна дебелото парче дърво над главата си и се затича към тях със съвсем ясно намерение. Само след няколко мига, огромната му сопа се стовари върху капака на мотора. Върху него остана голяма вдлъбнатина.

Барди изрева като ужилен, грабна меча си и моментално изскочи навън. Вторият удар на дивашкото оръжие беше предназначен за него. Младият мъж отскочи чевръсто, направи лъжливо движение с тялото си и съвсем ловко заби хладната стомана в корема на косматия великан, който зарева наистина като заклан. Дебелите му бърни оголиха червеникав венец, под които стърчаха внушителни кучешки жълти зъби. Рицарят отново повдигна меча си и бързо довърши започнатото дело. След това хвана за краката дивия човек и с доста голямо усилие прехвърли трупа му към склона на реката. После се върна в колата, извади от жабката тоалетна кърпичка и старателно избърса острието на меча от кръвта. В това време Розамунда го гледаше с обожание.