Христо Пощаков - Меч, мощ и магия

— Винаги съм бил рицар.

— Добре, рицар си, но щом си се оженил за дъщеря ми, вече си принц. Един ден може и да командуваш кралството. Тебе по те бива, дъщеря ми е много капризна. Но да се върнем на думата. Имаш ли още уиски?

— Не — излъга Барди, защото беше запазил последните две бутилки само за извънредно специални случаи.

— Лошо — каза кралят. — Пияниците на сватбата изпиха всичката бира, вече втори ден главата ме боли и не зная какво да правя. Пратих вестоносец в съседното кралство да докара търговци и знаеш ли какво се случило?

— Не.

— Три каруци натоварени с бъчви тръгнали насам, но били нападнати от ужасните страшилища и не се отървали като тебе. Дивите хора им размазали главите, после пробили ценните съдове и ги изхвърлили в реката. Не е ли жалко, драги ми зетко? Толкова пиене да пропадне, заради някакви си малоумни диваци. Един от конярите като по чудо се спасил, довлякъл се до тук и разказал тази тъжна история. Още трепери от страх в конюшнята, където го настаних. Сега какво ще правим? Новината ще се разчуе и никой повече няма да припарва насам. Някои от овчарите разправят, че дивите хора толкова са се размножили, че непрекъснато им задигат овцете. Казват, те че някога са били вегетарианци, но вече се научили да похапват овнешко и конско месо. Предполагам, че са започнали от мечките в гората. Ако ги гони такъв глад, ще започнат и людоедство. Какво да правим, Барди?

— Ами първо да започнем сами да си правим бирата.

— Знаеш ли как става?

— Много елементарно. Научих го в един от филмите, тогава играех собствената си роля — бях средновековен рицар в голям замък, там имаше и пивовари. Вярно, че замъка беше от стиропор, но това нямаше голямо значение. Сценаристът си беше направил труда да научи тази елементарна технология, за да придаде по-голяма автентичност на декора.

— Знаех те, че си умен. Не разбрах всичко, което каза, но ти открай време си приказваш така. Научил си много задморски думи, които тук никой не знае, а и не му трябва да знае. Все пак браво, моето момче. Бързо ли ще направим бирата?

— Трябват ни десетина дни, за да ферментира.

— Няма ли друг, по-бърз начин?

— Няма.

— Язък — изпухтя кралят. — Какво да се прави? Ще трябва да се примиря с обстоятелствата. Ох, нещастната ми глава! Ще се пукна от болка.

— Ще ти донеса аспирин — каза рицарят-принц.

— Какво е това?

— Лекарство.

— Давай го по-бързо. Не знаех, че съм болен. Тръгвай веднага, мозъка ми се пръска!

Барди скоро се върна с чаша вода и хапче в ръката си.

— Глътни го! — нареди на Рогонал.

— Няма ли да се задавя?

— Схрускай го, ако искаш. Само че малко е кисело. Забравих да взема водоразтворими таблетки.

Кралят изпълни съвета му, после се намръщи, преглътна глътка вода и погледна остатъка от нея с погнуса.

— До къде стигнах! — завайка се той. — Да пия тази противна течност! Кого да викна, за да започваме с бирата.

— Имаш ли ечемик?

— В конюшнята винаги има. Дават го за зоб на конете.

— Трябва да се разстеле в тъмно помещение и да се намокри. След като поникне, което се нарича рътене, се изсушава и смила. После се накисва в топла вода, сместа се разлива в бъчви и започва да ферментира. За да стане с горчив вкус се добавя брашно от хмел, само че не вярвам да ти се намира такъв продукт. Хубаво е да се закваси и с малко спиртни гъбички, ферментацията ще стане по-бърза.

— Стига си ми надувал главата с разни перментации. Искам да пия бира, а няма откъде да намеря брашно от хмел и проклетите пиртни гъбички. Няма ли да стане без тях?

— Ще стане, само че по-бавно, и ще бъде по-блудкава.

— Тогава какво чакаме — Да не губим ценно време — разгорещи се кралят и плесна три пъти с ръце.

В залата се появиха двама слуги.

— Казвай им сега какво да направят — мрачно изрече Рогонал, тъй като се сети, че ценното питие не се получава бързо.

Барди даде нужните напътствия.

— Нека се върнем към държавните дела — продължи старият владетел, след като те излязоха. — От една страна дивите хора са много вредни, но от друга… Докато те безчинстват, от Кирикия и Сандирия нямат да посмеят да пристигнат пратеници, за да си приберат дълговете.

— Нали ти дадох злато? — каза Барди.

— Вярно, че ми го даде, но ако го върна, пак няма да имам нищо.

— Но ако не го върнеш, никога повече няма да ти дават заеми.

— Прав си — изохка кралят и свали короната си. — Много ми убива тази пущина, която задължително трябва да седи на главата ми — поясни той. — Но пред теб мога и да не я слагам, нали вече сме роднини?